Мъжът вдигна шлема си и понечи да се изправи.
— Почакай! — промълви дрезгаво Перин. — Чакай да поговорим. Аз…
„Идва помощ!“
Мисълта разцъфна в ума му като ярък изблик на светлина сред целия хаос, толкова стряскаща, че за миг той забрави за всичко останало, дори къде се намира. Пъструша беше жива. „Илиас“ насочи той мисълта си към вълчицата, настоявайки безмълвно да разбере дали приятелят им е жив. В съзнанието му се появи образ. Илиас, полегнал върху постеля от елхови клонки край малък огън в някаква пещера, лекуващ рана на хълбока си. Всичко това му се привидя само за миг. Той обърна очи към Биар и без да иска, глупаво се ухили. Илиас беше жив. Пъструша беше жива. Идваше помощ.
Биар го изгледа.
— Някаква мисъл те споходи, Перин от Две реки, и аз искам да знам каква е тя.
За миг Перин допусна, че има предвид мисълта, споходила го от Пъструша. На лицето му се изписа паника, последвана от облекчение. Биар нямаше как да го знае.
Биар наблюдаваше зорко смяната на израженията му и за пръв път очите на Белия плащ се спряха на камъка, който беше подхвърлил на земята.
Премисляше, осъзна Перин. Ако си променеше намеренията, свързани с този камък, дали щеше да рискува да ги остави живи, за да го издадат? Въжетата можеха да се претъркат и след като хората, вързани с тях, са загинали, макар това да създаваше известни рискове с евентуално разкритие. Той се взря в очите на Биар — дълбоко хлътналите очи на този човек сякаш се взираха в него като от тъмни пещери — и прочете в тях смъртната си присъда.
Биар отвори уста, но докато Перин очакваше присъдата да бъде произнесена, събитията започнаха да са развиват прекалено бързо, за да може собствената му мисъл да ги догони.
Изведнъж един от двамата пазачи изчезна. Минута преди това се виждаха два смътни силуета, а после нощта погълна единия. Вторият страж се извърна, понечи да извика, но преди и първата сричка да излезе от гърлото му, се чу силно дрънчене и той се срина върху падналото наблизо дърво.
Биар се извъртя, пъргав като нападаща змия, и брадвата изсвистя в ръцете му. Очите на Перин се изцъклиха, когато самата нощ сякаш погълна светлината на фенера. Устата му се отвори да извика, но гърлото му се беше свило от страх. За миг дори забрави, че Биар се канеше да ги убие. Белият плащ беше просто едно обикновено човешко същество, а нощта беше оживяла, за да ги погълне всички.
А после нощта, надмогнала светлината, доби очертанията на Лан, гънките на плаща му се завихриха от сиво в черно, докато се движеше. Секирата в ръката на Биар излетя като мълния… а Лан съвсем небрежно се отмести встрани, оставяйки острието й да профучи толкова близо до лицето му, че със сигурност беше усетил полъха, който беше предизвикало. Очите на Биар се отвориха широко, силата на замаха му го накара да загуби равновесие и Стражникът го удари с крака и ръце, с такава бързина, че Перин не беше сигурен дали е видял добре. Това, в което беше сигурен, бе само, че след миг Биар лежеше рухнал като парцалена кукла. Още преди Белият плащ да успее да се просне на земята, Стражникът вече се беше навел да изгаси фенера.
Сред това внезапно връщане на мрака Перин сляпо примигна. Лан сякаш отново беше изчезнал.
— Нима наистана… — сподавено простена Егвийн. — Мислехме, че вече сме мъртви. Мислехме, че всички вие сте мъртви.
— Все още не сме. — Басовият шепот на Стражника беше изпълнен с насмешка.
Ръце докоснаха Перин, напипаха връзките му. Нож се вряза във въжетата и той беше освободен. Схванатите му мускули възразиха, но той все пак успя да седне. Разтри китките си и се вгледа в Биар.
— Ти… Той да не е?…
— Не е. — Гласът на Лан прозвуча спокойно в тъмнината. — Аз не убивам току-така. Но няма да притеснява никого, поне за известно време. Престанете да ме разпитвате и вземете две наметала. Нямаме много време.
Перин пропълзя до лежащия Биар. Костваше му известно усилие да докосне страшния мъж, а когато усети, че гърдите на Белия плащ се повдигат и спадат, почти дръпна ръце назад. Кожата му настръхна, докато пряко волята си развърза белия плащ и го издърпа от тялото му. Въпреки думите на Лан през цялото време си представяше, че скулестият мъж изведнъж ще се изправи. Той припряно затършува, докато намери секирата си, после пропълзя до единия от двамата стражи. Стори му се странно, че не изпитва отвращение, докато докосва изпадналия в безсъзнание човек. Всички Бели плащове го мразеха, но това все пак беше някаква човешка емоция. А Биар не изпитваше към него нищо освен убеждението, че той трябва да умре; в това нямаше дори омраза, просто никакво чувство.