Той се обърна — и изведнъж го обзе паника. В тъмнината беше загубил всякакъв усет за посока, не знаеше как да намери Лан и останалите. Страх го беше да помръдне. Без белия си плащ дори Биар се беше скрил в тъмното. Нямаше по какво да се ориентира. Накъдето и да тръгнеше, можеше да се набута навътре в лагера.
— Тук.
Той залитна натам, откъдето се чу шепотът на Лан, докато не го спряха нечии ръце. Егвийн се беше превърнала в призрачна сянка, а лицето на Лан се виждаше като в мъгла.
— Навличайте плащовете — каза тихо Лан. — И сгънете вашите. Никакъв шум. Все още не сте в безопасност.
Перин набързо подаде плащовете на Егвийн, облекчен, че му е спестена необходимостта да споделя страховете си. Сгъна собственото си наметало и навлече на негово място белия плащ. Усети, че нещо го жегна между раменете, някаква необяснима тревога. Дали не беше облякъл плаща на самия Биар? Почти усещаше миризмата на длъгнестия мъж върху себе си.
Лан ги подкани да се хванат за ръка и Перин стисна с едната си ръка секирата, а другата подаде на Егвийн. Дощя му се Стражникът по-скоро да продължи с измъкването им, за да не го влуди подивялото му въображение. Но продължиха да стърчат на място, обкръжени от палатките на Чедата — два силуета в бели плащове и още един, чието присъствие се усещаше, без да се вижда.
— Скоро — прошепна Лан. — Много скоро.
Нощта над лагера се разцепи от мълния, толкова близка, че Перин усети как космите на главата му настръхнаха от заредения въздух около тях. Точно зад палатките земята се взриви от гръмотевичния удар и трясъкът на експлозията се сля с небесния тътен. Преди небесната светлина да угасне, Лан вече ги беше повел.
Още при първата им крачка блесна нова светкавица и разряза черния мрак. Мълниите заваляха като порой и нощта започна да потръпва, сякаш мракът се мъчеше да залее отново и отново земята в моментни проблясвания. Тътенът забарабани в див ритъм, всеки следващ рев довършваше предшестващия го в непрестанен, раздиращ слуха ек. Подивелите от страх коне цвилеха и бягаха, мъжете заизлизаха с препъване от палатките си, кой наметнал плащ, кой разсъблечен, едни се разтичаха насам-натам, други стояха зашеметени на място.
Макар да се озоваха сред всичко това, Лан ги поведе ходом, като Перин остана последен в малката колона. Белите плащове ги поглеждаха с подивели очи, докато минаваха край тях. Неколцина им подвикнаха и виковете им заглъхнаха сред небесната шумотевица, но както се бяха загърнали в белите плащове, никой не понечи да ги спре. През палатките, след това извън лагера, докато не потънаха в нощта, без никой дори да вдигне ръка срещу тях.
Земята под краката на Перин стана неравна, храсти се заудряха в бедрата му. Светкавиците проблеснаха още няколко пъти и угаснаха. Ехото на гръмотевиците прокънтя още малко, после и то заглъхна. Перин се озърна през рамо. Зад тях, сред палатките, бяха лумнали огньове. Тримата се закатериха по някакъв склон и скоро палатките, огньовете и виковете останаха далеч зад тях.
Внезапно Лан спря. Пред тях, под лунната светлина, се виждаха три коня.
Нечия сянка се размърда и се чу гласът на Моарейн, натежал от раздразнение.
— Нинив още я няма. Опасявам се, че е направила някаква глупост. — Лан се завъртя на пети, готов веднага да се върне там, откъдето току-що беше дошъл, но една-единствена дума от устата на Моарейн изплющя като камшик и го спря. — Не! — Той я изгледа накриво, виждаше се само лицето му, и то обгърнато в смътна мъгла. Тонът й стана по-кротък. По-кротък, но не по-малко твърд. — Някои неща са по-важни от други. Ти го знаеш. — Стражникът не се помръдна и гласът й отново стана повелителен. — Спомни си клетвите, ал-Лан Мандрагоран, Владетелю на Седемте кули! Да не припомням клетвата на Бойната диадема на лорд Малкиер!
Перин примигна. Нима Лан беше всичко това? Егвийн мърмореше нещо под носа си, но той не можеше да извърне поглед от сцената пред него, с Лан, застанал като вълк, вълк от глутницата на Пъструша, готов да се хвърли напред в битка при най-малкия знак от страна на мъничката Айез Седай, без да бяга от отредената си участ.