Надеждата се смени с тревога.
— Кой? — попита Ранд. Не можа да се въздържи да не огледа трескаво коридора. Освен тях двамата нямаше никой.
— Не му знам името. Само чух за него. Повечето от нещата, които стават из Кемлин, стигат до ушите ми. Просяк някакъв. — Ханджията изсумтя. — Наполовина луд, разправят. И така да е, могъл е да отиде в Палата и да получи от Щедростта на кралицата, колкото и тежки да са времената. При Върховни дни кралицата я раздава със собствените си ръце и никой не бива връщан. Не е нужно човек да проси в Кемлин. Дори човек под запрещение не може да бъде задържан, докато получава Щедростта на кралицата.
— Мраколюбец? — промълви неохотно Ранд. „Ако Мраколюбци те знаеха и имената им…“
— Тия Мраколюбци са ти се набили в мозъка, драги. Че ги има, не ще и спор, но само заради това, че Белите плащове са ти размътили ума, не бива да смяташ, че градът е пълен с тях. Знаеш ли каква мълва са пуснали пък сега тези идиоти? „Странни същества.“ Представяш ли си? Странни същества, които пъплели нощем извън града. — Ханджията така се разкикоти, че дебелият му корем се разтресе.
На Ранд хич не му беше до смях. Кинч също беше споменал за странни същества и там определено се беше появил Чезнещ.
— Какви странни същества?
— Какви! Откъде да знам какви. Странни същества. Тролоци сигурно. Сенчестия. Самият Луз Терин Родоубиеца едва ли не, възкръснал и петдесет стъпки висок. Какви същества смяташ, че ще си представят хората, щом тази мисъл се загнезди в главите им? Хич да не те е грижа. — Господин Джил го изгледа за миг. — Навън излизаш, тъй ли? Е, не че мен толкоз ме е грижа, даже и в ден като тоя, но тук почти не е останал никой освен мен. А приятелят ти?
— Мат нещо не се чувства добре. По-късно.
— Е, тъй да е. Само гледай да се пазиш. Дори и днес добрите поданици на кралицата навън ще са малцинство, Светлината да изгори дано деня, в който съм могъл и да си помисля, че очите ми ще видят такова нещо. Най-добре да излезеш през страничната уличка. Оттатък улицата са седнали двама от ония проклети предатели и само заничат към предната врата. Знаят те къде стоя аз, в Светлината!
Ранд си показа главата навън и се огледа в двете посоки, преди да тръгне крадешком по уличката. Опрян на копието, си един широкоплещест мъж, когото господин Джил беше наел, стоеше на края на уличката и наблюдаваше с привидна липса на интерес бързащите хора. Само привидна, Ранд знаеше това. Мъжагата — казваше се Ламгвин — виждаше всичко изпод тежките си клепачи и въпреки биволското си телосложение беше пъргав като котка. Той също така смяташе, че кралица Мургейз е самото въплъщение на Светлината, или почти. Имаше десетина като него, пръснати около „Кралски благослов“.
Ухото на Ламгвин помръдна, когато Ранд пристъпи зад него, но мъжът не благоволи да се обърне. Ранд знаеше, че е усетил приближаването му.
— И си пази гърба днес, момче. — Гласът на Ламгвин изстърга като пясък в тиган. — Когато белята се започне, ще е добре да си ни подръка тук, а не някъде с нож, забит в гърба.
Ранд погледна едрия мъж, но изненадата му не беше голяма. Винаги се стараеше да не показва много меча си, но не за пръв път хората на господин Джил изразяваха убедеността си, че умее да борави с него в битка. Ламгвин не отвърна на погледа му. Работата му беше да пази хана и той си я вършеше.
Ранд прикри още повече меча си под наметалото и се шмугна в човешкия поток. Забеляза двамата мъже, за които беше споменал ханджията. Едва ли го бяха видели как излиза от уличката. Двамата изобщо не прикриваха принадлежността си. Не само че мечовете им бяха увити в бял плат, стегнат с червени върви, но ръцете им бяха в бели кожени ръкавици, а на шапките им грееха бели кокарди.
Скоро след като се озова в Кемлин, той научи, че увиването на меч в червен плат или червената ръкавица или кокарда означават привързаност към кралица Мургейз. Бялото на свой ред говореше, че кралицата и нейната обвързаност с Айез Седай и Тар Валон са виновни за всичко, което не върви добре. За лошото време и за провалената реколта също така. Може би също и за Лъжедракона.
Изобщо не му се искаше да се бърка в кемлинската политика. Но сега май беше твърде късно. Не че беше направил съзнателно избора си — беше се получило случайно, но тъй или иначе резултатът бе налице с червения плат, с който бе увил меча си. Нещата в града се бяха развили по такъв начин, че никой вече не можеше да остане неутрален. Дори чужденците носеха кокарди и ръкавици или бяха увили мечовете си, и повечето от тях бяха предпочели белия цвят, а съвсем малко червения. Може би повечето не мислеха по този начин, но се намираха извън родния си край, а тук, в Кемлин, това беше преобладаващото настроение. Хората, които поддържаха кралицата, ходеха на групи, за да се бранят едни-други, доколкото изобщо излизаха навън.