Сред простолюдието се надигна нечленоразделен вой, вълна на чисто животинска омраза и страх, а Логаин отметна глава и се разсмя.
Други войскови части последваха процесията, със знамена, представящи останалите страни, сражавали се и взели участие в разгрома на Лъжедракона. Златните пчели на Иллиан, трите бели полумесеца на Тийр, изгряващото слънце на Кайриен и други, много и много, на държави и градове, и на велики мъже, със собствените им барабанчици и тромпетисти, за да прогласят тяхното величие. След озверяването, предизвикано от Логаин, това подейства ободряващо.
Ранд се надвеси още малко напред, за да се опита за последно да види човека в клетката. „Той е победен, нали така? О, Светлина, та той нямаше да е в тази проклета клетка, ако не е победен.“
Но не можеше да се отърси от образите. Мъжът в клетката и Айез Седай около него. Логаин, победеният. Въпреки клетката нямаше вид на победен. Той потръпна и отри щипещите си длани по бедрата си.
— Защо Айез Седай го наблюдават толкова бдително? — зачуди се той на глас.
— Пазят го да не докосне Верния извор, глупчо.
Той рязко погледна натам, откъдето бе прокънтял момичешкият глас, и сигурността под краката му изчезна. Успя само да съобрази, че пада, след което нещо го удари в главата и смеещият се Логаин го подгони сред закръжилия в спирала мрак.
Глава 40
Сплитът се затяга
Стори му се, че седи на една маса заедно с Логаин и Моарейн. Айез Седай и Лъжедраконът седяха и го гледаха безмълвно, все едно че нито един от двамата не знаеше за присъствието на другия. Внезапно си даде сметка, че стените на стаята се стапят и изчезват в сивота. Усети, че трябва да бърза. Всичко наоколо се движеше и потъваше в мъгла. Когато отново погледна към масата, Моарейн и Логаин бяха изчезнали, а на тяхно място седеше Баал-замон. Цялото тяло на Ранд завибрира от усещането, че трябва да побърза. Бръмченето в главата му преля в тътен на пулсиращата в тъпанчетата му кръв.
Той простена и опипа главата си. Целият череп го болеше; лявата му ръка напипа по косата нещо топло и мокро. Седеше на земята, върху зелена трева. Това го разтревожи, съвсем смътно, но главата му се завъртя и всичко, към което поглеждаше, се килваше. Единственото, което можеше да направи, беше да лежи, докато главата му престане да се върти.
„Стената! Момичешкият глас!“
Седна на тревата и бавно се огледа. Трябваше да го направи наистина бавно — опиташе ли се да извърти главата си бързо, всичко наоколо отново започваше да се върти. Намираше се в някаква градина. Павирана с плочки пътека криволичеше сред разцъфтели храсти. До тях имаше бяла каменна пейка и над нея разлистено дърво. Беше паднал от вътрешната страна на стената. „А момичето?“
Момичето слизаше от дървото. Стъпи на земята и се обърна към него, а той отново примигна и простена. Тъмносиня кадифена пелерина, обшита с бяла кожа по ръбовете, покриваше раменете й, качулката й висеше назад до кръста, с грозд сребърни звънчета на върха. Те звънваха при всяко нейно движение. Филигранна сребърна диадема обхващаше червено-златистите й къдрици, на ушите й висяха нежни сребърни обици, а на шията й лежеше колие от верижки масивно сребро и блестящи тъмнозелени камъчета, които според него трябваше да са смарагди. Бледосинята й рокля — копринена и избродирана с умопомрачително сложни шарки, беше изцапана със смола от дървесната кора. Широк пояс от тъкано сребро обхващаше кръста на момичето, а под роклята й се показваха кадифени пантофки.