Той припряно понечи да се изправи. Държеше здраво юздите на неудържимия си подтик да побегне, но го изпълни желание да се махне оттук на мига. Да се махне преди още някой да е разбрал, че е попаднал тук.
Елейн и Гавин го наблюдаваха спокойни и когато скочи, се изправиха елегантно, без изобщо да бързат. Той понечи да смъкне превръзката от главата си, но момичето го стисна за лакътя.
— Престани. Отново ще ти потече кръв. — Гласът й беше спокоен, беше уверена, чеще се подчини на думите й.
— Трябва да си ходя — каза Ранд. — Ще се прехвърля обратно през стената и…
— Ти наистина не си знаел. — За пръв път изглеждаше не по-малко изненадана от него самия. — Да не би да искаш да кажеш, че си се покатерил на тази стена, за да видиш Логаин, без да знаеш къде се намираш? Долу по улиците си могъл да си намериш по-добра гледка.
— Аз… аз не обичам тълпите — изломоти той. След което се поклони вдървено на двамата поотделно. — Моля покорно за извинение… аа… милейди. — В легендите кралските дворове бяха пълни с хора, които се обръщаха помежду си с „лорд“, „лейди“, „ваше кралско височество“ и „ваше величество“, но дори и да беше чувал правилната форма на обръщение към щерката-наследница, сега мисълта му не беше достатъчно избистрена, за да си го спомни. Не можеше да помисли достатъчно ясно за каквото и да било друго, освен че трябва моментално да се махне оттук. — Покорно моля да ме извините, но трябва веднага да си тръгвам. Аа… много ви благодаря за… — Той докосна шала около главата си. — Благодаря ви.
— Без дори да си кажеш името? — попита Гавин. — Много лошо се отплащаш за грижите на Елейн. Какъв си ти всъщност? По речта ти личи, че си поданик на Андор, макар явно да не си кемлинец, но иначе имаш вид на… Е, ти вече знаеш имената ни. Дворцовият етикет изисква да ни кажеш своето.
Загледан с копнеж към заветната стена, Ранд каза истинското си име, преди да успее да помисли добре какво прави, и дори добави:
— От Емондово поле, в Две реки.
— От запад — промърмори замислен Гавин. — Много далече на запад.
Ранд го изгледа рязко. В гласа на младежа се долавяше нотка на изненада и Ранд отчасти я засече на лицето му. Но Гавин я смени с учтива усмивка толкова бързо, че той почти се усъмни дали наистина я е забелязал.
— Табак и вълна — каза Гавин. — Аз трябва да знам основните продукти от всяка част на владенията на кралицата. Впрочем и от всяко кътче на света също. Това е част от обучението ми. Основните производства и занаяти, и какъв е характерът на хората. Обичаите им, тяхната сила и слабости. За народа на Две реки се казва, че са упорити. Могат да бъдат водени, но само ако решат, че си сериозен водач, но колкото повече се опитваш да ги караш насила, толкова по-опърничави стават. Мисля, че Елейн би трябвало да си избере съпруг от вашия край. Бих приел за неин мъж човек с каменна воля, който да не й позволи да го стъпче.
Ранд се втренчи в него. Елейн също. Гавин изглеждаше съвсем нормално, но сякаш бълнуваше. „Защо?“
— Какво е това?!
И тримата подскочиха и се обърнаха.
Младежът, който се беше изправил недалече от тях, беше най-елегантният мъж, когото Ранд беше виждал, може би дори прекалено елегантен за мъж. Беше висок и слаб, но гласът му плющеше като камшик и излъчваше непоколебима самоувереност. Младежът беше с тъмна коса и очи и носеше изящните си дрехи с небрежна елегантност, сякаш бяха без значение. Едната му ръка беше стиснала дръжката на меча, очите му се бяха приковали в Ранд.
— Дръпни се от него, Елейн — каза младият мъж. — Ти също, Гавин.
Елейн пристъпи между Ранд и новодошлия, вдигнала глава.
— Той е верен поданик на нашата майка. И е под личната ми закрила, Галад.
Ранд трескаво се помъчи да си спомни онова, което беше чул от господин Кинч и по-късно от господин Джил. Галадедрид Дамодред беше доведен брат на Елейн, на Елейн и на Гавин, ако си спомняше правилно. Господин Кинч можеше и да не одобряваше съвсем Тарингейл Дамодред — доколкото беше разбрал, никой не го одобряваше — но към сина му и червените, и белите се отнасяха с еднаква почтителност и се изказваха еднакво благосклонно, доколкото можеше да се съди по приказките из града.
— Познавам много добре твоята доброта към безпризорните същества, Елейн — отвърна й благоразумно стройният младеж. — Но този тук е въоръжен и не ми изглежда благонадежден. Напоследък си имаме доста грижи и не можем да не бъдем бдителни. Ако той е верен поданик на кралицата, какво прави тук, където не му е мястото? Много лесно е да се измъкне един меч от парцалите, с които е увит, Елейн.