— Понякога ми се ще да излъже — промълви тихо Гавин на ухото на Ранд. — Поне веднъж. Така животът с него би станал по-лесен.
— Този човек е мои гост — продължи Елейн. — И той е под моя закрила. Можете да се оттеглите, Таланвор.
— Съжалявам, но това е невъзможно, милейди. Както милейди знае, кралицата, вашата почитаема майка, е издала заповеди, отнасящи се за всеки, който стъпи на територията на двореца без позволението на нейно величество, а нейно величество вече е уведомена за този нарушител. — В гласа на Таланвор се долавяше нещо повече от удовлетворение. Ранд предположи, че на офицера му се е налагало неведнъж да се подчинява на заповеди на Елейн, които не му харесват; но този път нямаше да го стори, защото имаше съвършени доводи.
Елейн изгледа Таланвор продължително; за пръв път, изглежда, й се случваше да губи.
Ранд зададе с поглед мълчалив въпрос към Гавин и той го разбра.
— Тъмница — промълви принцът. Ранд пребледня, но младежът продължи забързано. — Само за няколко дни, няма да ти направят нищо. Ще те разпита Гарет Брин, капитан-генералът, лично, но ще те освободят веднага след като се увери, че не си имал лоши намерения. — Той замълча, но по очите му пролича, че крие някаква мисъл. — Надявам се, че си ни казал истината, Ранд ал-Тор от Две реки.
— Ще заведете и трима ни при нашата майка — внезапно обяви Елейн.
На лицето на Гавин разцъфна усмивка.
— Милейди, аз… — почна притеснено Таланвор.
— Или ще заведете и трима ни в килия — каза Елейн. — Ще останем заедно. Или може би ще се разпоредиш някой да сложи ръка на моята персона? — Усмихна се победоносно и ако се съдеше по начина, по който Таланвор се огледа, сякаш търсеше помощ от околните дървета, той също смяташе, че принцесата е победила. „Какво е победила? Как?“
— На мама в момента й показват Логаин — промълви тихо Гавин, сякаш беше прочел мислите на Ранд. — Но дори и да не беше заета, Таланвор не би се осмелил да се яви пред нея с Елейн и мен, все едно че ние сме под стража. Характерът на мама понякога е малко… особен.
Ранд помнеше много добре какво му беше разказал господин Джил за кралица Мургейз. „Малко особен ли?“
Още един войник в червена униформа се появи на бегом по пътеката, закова и отдаде чест. Заговори тихо на Таланвор и след думите му на лицето на Таланвор отново се изписа задоволство.
— Кралицата — обяви Таланвор — ми заповядва незабавно да заведа нарушителя при нея. Кралицата също така повелява милейди Елейн и милорд Гавин да се явят при нея. Също незабавно.
Гавин се смръщи, а Елейн преглътна с мъка. Все още запазваше невъзмутимото си изражение, но започна старателно да отърсва треските от дрехите си. Но освен че махна няколко парченца, от усилията й нямаше голяма полза.
— Ще благоволите ли, милейди? — подкани я лукаво Таланвор. — Милорд?
Войниците оформиха каре около тях и закрачиха по плочестата пътека с Таланвор начело. Гавин и Елейн вървяха от двете страни на Ранд и изглеждаха потънали в неприятни мисли. Войниците вече бяха прибрали мечовете в ножниците и стрелите в колчаните, но бяха не по-малко нащрек, отколкото докато ги пазеха с извадени оръжия. Следяха Ранд така, сякаш очакваха всеки момент да измъкне меча си и да се опита да си пробйе път към свободата.
„Да се опитам? Не бих опитал нищо. Незабелязан! Ха!“
Докато наблюдаваше зорко следящите го войници, той изведнъж забеляза градината. Нещата ставаха едно след друго и всяко ново изумление заливаше като вълна предишното, и всичко, което го обкръжаваше, се завихряше като в мъгла. Едва сега той наистина забеляза зелената трева, която преди малко съвсем леко беше погъделичкала дъното на съзпанието му. „Зелена!“ Стотици отсенки на зеленото. Дърветата и храстите — зелени и разцъфнали, с буйни листа и напъпил плод. Тучни лозници, виещи се над стволовете и образуващи зелен свод над пътеката. Навсякъде цветя. Безброй цветя, обсипали със стотиците си цветове градината, като килим от цветна дъга. Някои познаваше — светлозлатистите слънцегрейчета и алените, с бледорозови венчелистчета звездини, пурпурната Емондова слава, рози във всякакви цветове, от най-чистото бяло до тъмно, много тъмночервено — но други му бяха непознати, с толкова разкошни цветове и окраска, че се зачуди дали са истински.
— Зелено е — прошепна той. — Зелено. — Войниците наоколо засумтяха. Таланвор ги погледна гневно през рамо и те млъкнаха.
— Това е работа на Елайда — каза разсеяно Гавин.