— Не е редно — обади се Елейн. — Тя ме попита дали не искам да избера някоя от околните ферми, за която да направи същото, докато всички нивя наоколо са посърнали, но дори и това не е редно — да имаме разцъфнали цветя, докато в същото време има хора, които нямат какво да ядат. — Тя си пое дълбоко дъх и възвърна царствената си осанка. — А ти се съвземи — подхвърли живо момичето на Ранд. — Говори ясно, когато те питат, а когато не те питат, мълчи. И следи какво правя. Всичко ще свърши добре.
Ранд съжали, че не може да сподели нейната увереност. Щеше да му е по-лесно, ако поне и Гавин я споделяше. Докато Таланвор ги вкарваше в двореца, той отново хвърли поглед през рамо към градината, към цялата тази пищна зеленина, увенчана с цветя, цветове, сътворени за една кралица от ръката на една Айез Седай. В дълбоки води беше нагазил, а бряг наоколо не се виждаше.
Из коридорите беше пълно с дворцови слуги в червени ливреи със снежнобели яки и ръкавици, забързани да изпълнят задълженията си. Щом видеха войниците, обкръжили Елейн и Гавин, и Ранд по средата, те се спираха и ги изглеждаха зяпнали.
И сред цялото това слисано слугинско войнство един сив котарак се разхождаше безгрижно из коридора, промушвайки се през заковалите се на място придворни лакеи. Тази необичайна поява на котката сред разкоша на двореца слиса Ранд. В Бейрлон беше имал достатъчно време да се увери, че и в най-нищожното дюкянче във всеки ъгъл се крие котка. Но откакто влезе в двореца, този котарак беше единственото същество от този вид, което беше забелязал.
— Да не би да имате плъхове? — попита той невярващо. „Няма място без плъхове.“
— Елайда не понася плъховете — промърмори разсеяно Гавин. Той крачеше намръщено по коридора, явно представяйки си предстоящата среща с кралицата. — При нас никога няма плъхове.
— Замълчете. — Гласът на Елейн беше рязък, но също така разсеян като на брат й. — Мъча се да мисля.
Ранд изгледа котарака през рамо. Беше хубаво да разбере, че в палата се срещат и по-обикновени неща.
Маршрутът, по който ги водеше Таланвор, завиваше толкова често, че Ранд скоро загуби представа за посоката. Накрая младият офицер спря пред висока двойна врата от тъмно лъскаво дърво, не толкова величествена, колкото някои други, покрай които бяха минали, но също така с изящно издялани върху нея редици лъвове, чийто най-малък детайл беше изкусно изработен. От двете страни на вратата стояха мирно двама слуги в ливреи.
— Добре, че поне не е Тронната зала — засмя се колебливо Гавин. — Не съм чувал майка да се е разпореждала да отсекат нечия глава оттук. — Гласът му обаче прозвуча така, сякаш допускаше този път да има прецедент.
Таланвор посегна да вземе меча на Ранд, но Елейн пристъпи пред него и не позволи.
— Той е мой гост, а според обичая и закона гостите на кралската фамилия могат да влизат въоръжени дори в присъствието на майка ми. Или може би ти възразяваш на думата ми, че е мой гост?
Таланвор се поколеба, но след това кимна.
— Много добре, милейди. — Тя погледна Ранд усмихнато, но усмивката й се задържа само за миг. — Първо отделение да ме последва — изкомандва Таланвор. — Съобщете, че лейди Елейн и лорд Гавин са пристигнали по заповед на нейно величество — каза той на пазачите пред вратата. — А също и гвардейски лейтенант Таланвор, по заповед на нейно величество, със задържания нарушител.
Елейн погледна ядосано Таланвор, но вратите вече се бяха разтворили и един ясен глас обяви имената на пристигналите.
Елейн пристъпи през разтворените врати и даде знак на Ранд да я следва неотстъпно. Гавин изправи рамене и закрачи встрани от сестра си, на една точно отмерена крачка зад принцесата. Ранд го последва не толкова уверено, стараеше се да стъпва в крак с Гавин, от другата й страна. Таланвор се задържа плътно до Ранд. След тях влязоха още десет стражи и вратите тихо се затвориха.
Изведнъж Елейн спря и направи дълбок реверанс, покланяйки се от кръста, и остана така, разперила полата си с две ръце. Ранд пристъпи нерешително, след което припряно се озърна и започна да подражава на жестовете на Гавин и останалите мъже — прегъна дясно коляно, склони глава и се наведе напред, докато кокалчетата на пръстите на дясната му ръка не докоснаха мраморните плочи на пода; лявата бе положена на дръжката на меча. Гавин, който не носеше меч, положи по същия начин ръка върху камата си.
Ранд тъкмо се поздравяваше наум, че е изпълнил поклона както трябва, когато забеляза, че Таланвор го гледа гневно зад маската на шлема си. Нещо друго ли трябваше да направи? Изведнъж се ядоса, че Таланвор очаква от него да знае как да постъпи, след като никой не му беше казал. Ядоса се и от това, че се беше побоял от стражите. Та той не беше направил нищо, заради което да се страхува. Разбираше, че Таланвор не е виновен за страха си, но въпреки това му се ядоса.