— Да, моя кралице.
— Замислял ли си да навредиш на трона на Андор или на моята дъщеря, или на сина ми? — Тонът й недвусмислено подсказваше, че провинение срещу последните две персони би му навлякло още по-сурова присъда, отколкото първото.
— Не съм възнамерявал да навредя никому, моя кралице. Най-малко на вас и вашите деца.
— Ще ти въздам тогава правосъдие, Ранд ал-Тор — каза тя. — Първо, защото имам малко предимство пред Елайда и Гарет с това, че съм чувала на младини речта на народа от Две реки. Не приличаш на тях, но доколкото не ме лъже паметта, ти говориш наречието на Две реки. Второ, никой с твоята коса и очи не би могъл да твърди, че е пастир от Две реки, освен ако това наистина не е така. И това, че твоят баща ти е дал меча със знака на чаплата, е твърде безсмислено, за да е лъжа. А трето, вътрешният глас, който ми нашепва, че най-съвършената лъжа често се оказва твърде глупава, за да бъде взета за лъжа… този глас нищо не доказва. Ще се придържам към законите, които сама съм постановила. Дарявам ти свободата, Ранд ал-Тор, но те съветвам в бъдеще да внимаваш чии граници нарушаваш. Ако отново бъдеш намерен в границите на двореца, няма да ти се размине толкова лесно.
— Благодаря, моя кралице — отвърна той прегракнало. Разочарованието обля като топла вълна лицето на Елайда.
— Таланвор — обяви Мургейз. — Придружи този… придружи госта на моята дъщеря до вратата с целия полагащ се дворцов етикет. Останалите също напуснете. Елайда, ти остани. Ако обичаш, и ти, лорд Гарет. Трябва да реша какво да правя с тези Бели плащове в града.
Таланвор и стражите прибраха мечовете си с неохота, готови всеки миг отново да ги извадят. Въпреки това Ранд с радост изчака войниците да оформят отново каре около него и Таланвор да ги поведе към изхода. Елайда слушаше с половин ухо думите на кралицата и той усети изпитателния й поглед в гърба си. „Какво ли щеше да стане, ако Мургейз не беше задържала Айез Седай при себе си?“ При тази мисъл му се дощя охраната да закрачи малко по-бързо.
За негова изненада Елейн и Гавин влязоха в карето и тръгнаха с него. Таланвор също се изненада и хвърли поглед към затварящата се врата.
— Майка ми заповяда да бъде придружен до портите, Таланвор — подкани го Елаин. — С целия полагащ се етикет. Какво чакаш още?
— Нищо, милейди — отвърна Таланвор кисело и изкомандва на охраната да тръгне.
Чудесата на двореца се плъзгаха незабелязани покрай очите на Ранд. Беше зашеметен, мислите му се въртяха в главата му твърде бързо, за да може да ги улови и намести. „Не прилича… Този човек е в сърцевината.“
Ескортът спря. Той примигна изненадан, едва сега забелязал, че са излезли в двора и са застанали пред високите позлатени порти, блеснали на слънцето. Тези врати едва ли се отваряха за един човек, със сигурност не и за нарушител, дори и ако щерката-наследница изискваше да му се отдаде почит като на гост. Таланвор мълчаливо дръпна лоста на една малка вратичка, врязана в едното крило на парадната порта.
— Според обичая — каза Елейн — придружаваме гостите до самите врати, но не оставаме да ги гледаме как си отиват. Човек трябва да запомни удоволствието от компанията на госта, а не тъгата от раздялата.
— Благодаря, милейди — промълви Ранд и докосна шала, с който беше овързала главата му. — За всичко. В Две реки имаме обичай гостът да поднесе някакъв малък дар. Опасявам се, че нямам в себе си нищо. Макар че — добави той дрезгаво — явно съм ви научил нещо за народа на Две реки.
— Ако бях споделила с майка, че ми се струваш хубавец, тя със сигурност щеше да те затвори в килия. — Елейн го дари със зашеметяваща усмивка. — Лек път, Ранд ал-Тор.
Зяпнал, той я изгледа как си отива — същинско подмладено копие на хубостта и величието на Мургейз.
— Не се и опитвай да се наддумваш с нея — засмя се Гавин. — Винаги излиза победителка.
Ранд кимна разсеяно. „Хубавец? О, Светлина, от устата на самата щерка-наследница на трона на Андор!“
Гавин, изглежда, очакваше нещо. Ранд го изгледа за миг мълчаливо.
— Милорд, когато ви казах, че съм от Две реки, вие бяхте изненадан. А и всички останали, вашата майка, лорд Гарет, Елайда Седай… — по гърба му полазиха тръпки, — никой от тях… — Не можа да довърши; дори не беше сигурен защо ли го започна. „Аз съм син на Трам ал-Тор, дори и да не съм роден в Две реки.“
Гавин му кимна, сякаш беше очаквал тъкмо това. Но и той се колебаеше. После промълви: