Ранд кимна замислено.
— Ако не изправя Мат на крака, извикайте тази мама Гръб. Останали са ми още малко пари. Може би ще ми стигнат.
— Аз за мама Гръб ще се погрижа — каза дрезгаво господин Джил. — И мисля, че ще мога да ви наема два коня. Ако тръгнете пеш за Тар Валон, това, което е останало от ботушите ви, ще се разпадне още на половината от пътя.
— Вие сте добър приятел — промълви Ранд. — Ние май ви донесохме само неприятности, но въпреки това искате да ни помогнете. Наистина сте добър приятел.
Господин Джил беше видимо смутен. Той сви рамене, окашля се и сведе очи. Това вкара таблата с камъчетата в полезрението му и той отново отмести поглед. Лоиал очевидно печелеше играта.
— Хм. Добре де, Том винаги е бил мой добър приятел. Щом той е пожелал да се отклони от пътя си заради вас, и аз мога да направя нещо по вашия въпрос.
— Бих искал да дойда с вас, когато тръгнете, Ранд — неочаквано каза Лоиал.
— Мисля, че се разбрахме, Лоиал. — Ранд се поколеба — господин Джил все още не беше научил за цялата опасност, — после добави: — Знаеш какво ни очаква с Мат и какво ни преследва.
— Мраколюбци — изръмжа кротко Огиер. — А също така и Айез Седай, и Светлината знае какво още. Или Тъмния. Вие тръгвате за Тар Валон, а там има много хубава дъбрава, за която, както съм чувал, Айез Седай се грижат добре. Тъй или иначе, по света има да се видят много повече неща освен дъбравите. А ти наистина си тавирен, Ранд. Шарката се сплита около теб и ти си в самата й сърцевина.
„Този човек е в сърцевината.“ Ранд усети хладни тръпки.
— Не съм в сърцевината на нищо! — възкликна ядно той.
Господин Джил примигна и дори Лоиал изглеждаше стреснат от яда му. Ханджията и Огиер се спогледаха, след което и двамата забиха очи в пода. Ранд се насили да си придаде спокоен израз и задиша равномерно. За миг постигна празнотата и спокойствието, които му се бяха изплъзвали от толкова дълго време. Двамата не заслужаваха гнева му.
— Можеш да дойдеш, Лоиал — каза той. — Не разбирам защо държиш толкова, но мога да съм ти само благодарен, ако ни станеш спътник. Ти… знаеш в какво състояние е Мат.
— Знам — отвърна Лоиал. — Все още не мога да изляза по улиците, без да се разкрещят подире ми: „Тролок, тролок!“ Но Мат поне само приказва. Не се е опитал да ме убие.
— Разбира се, че не — отвърна Ранд. „Не би могъл да стигне толкова далече. Не й Мат.“
На вратата се почука и една от прислужничките, Джилда, си показа главата. Беше стиснала устни, а очите й гледаха тревожно.
— Господин Джил, елате бързо. В дневната дойдоха Бели плащове.
Господин Джил изтърси люта ругатня и стана рязко, отпращайки седналата върху масата котарана на пода. Животното се шмугна през открехнатата врата, навирило обидено опашка.
— Идвам. Бягай да им кажеш, че идвам, и стой настрана от тях. Разбра ли, момиче? Стой настрана от тях. — Джилда кимна и изчезна. — А ти ще е най-добре да останеш тук — обърна се той към Лоиал.
Огиер изсумтя така, сякащ някой беше раздрал чаршаф.
— Бездруго нямам никакво желание отново да се срещам с Чедата на Светлината.
Очите на господин Джил се спряха за момент върху камъчетата на таблата и лицето му просветна.
— Изглежда, след това ще трябва да започнем играта отначало.
— Не е нужно. — Лоиал се протегна към рафтовете и взе една книга. Дланите му погладиха платнената й корица. — Можем да продължим от това положение. Ти си на ред.
Господин Джил направи гримаса.
— Ако не е едно, ще е друго — изсумтя той и заситни към вратата.
Ранд го последва, без да бърза. Не изпитваше по-голямо желание от Лоиал да се замесва с Чедата. „Този човек е в самата сърцевина.“ Той се спря до вратата на дневната, откъдето можеше да следи какво става вътре, но достатъчно далече, както се надяваше, за да не го забележат.
В залата се беше възцарила мъртва тишина. В средата стърчаха петима Бели плащове, хората по масите съзнателно не поглеждаха към тях. Един от тях имаше под слънчевия изгрев на плаща си бродирана сребърна мълния — знак, че е с подофицерски ранг. Ламгвин стоеше на прага на външната врата и съсредоточено почистваше ноктите си с някаква треска. Още четирима от наетите от господин Джил охранници се бяха облегнали на стената до него и старателно избягваха да погледнат към Белите плащове. Ако и да забелязваха нещо, Чедата на Светлината не го показваха. Единствен подофицерът изобщо показваше някакви чувства, като нервно потупваше сребристите си ръкавици, очаквайки най-после ханджията да се появи.