Сега топките заподскачаха в ръцете на Том в два пресичащи се кръга. Гласът му стана почти напевен и той се обръщаше бавно, оглеждайки публиката си, за да оцени впечатлението, което беше направил.
— Ще ви разкажа за края на Приказния век, за Дракона и за това как се опитал да пусне Тъмния на свобода в света на хората. Ще ви разкажа за Времето на Лудостта, когато Айез Седай разтърсили света; и за Тролокските войни, когато хората воювали срещу тролоците за господство над света; за Стогодишната война, когато хора воювали срещу хора и на бял свят се появили днешните държави. Ще ви разкажа за приключенията на мъже и жени, богати и бедни, велики и дребни, горди и скромни. „Обсадата на Световните стълбове“. И „Как добрата стопанка Карил изцерила своя съпруг от хъркане“. За „Крал Дарит и падането на Дома на…“
Изведнъж потокът от думи секна заедно с жонглирането на топките. Том набързо улови летящите във въздуха топки и млъкна. Незабелязано от Ранд, Моарейн се беше присъединила към зрителите. До рамото й стърчеше Лан, въпреки че младежът го забеляза едва когато погледна повторно към тях. За миг Том изгледа Моарейн накриво. Тялото му беше замръзнало, само дето направи така, че топките да изчезнат в широките ръкави на дрехата му. После й се поклони ниско, развявайки широко краищата на наметалото си.
— Ще ме извините, но вие със сигурност не сте от този край?
— Лейди! — изсъска яростно Егвийн. — Лейди Моарейн.
Том примигна, след което отново се поклони, още по-ниско.
— Отново моля за извинение… ааа, лейди. Неуважението, което проявих, беше неволно.
Моарейн му махна небрежно.
— Никой не го е забелязал, господин бард. А името ми е просто Моарейн. Наистина съм чужденка тук, пътник, като вас самия, далече от дома си и сама. Светът може да се окаже опасно място, когато човек е чужденец.
— Лейди Моарейн събира предания — обади се Евин. — Предания за неща, които са се случвали в Две реки. Макар че аз не знам какво толкова може да се е случило тук, че да става за предание.
— Вярвам, че ще харесате и моите разкази… Моарейн. — В погледа, с който Том се взираше в дамата, се долавяше определена напрегнатост. Ранд изведнъж се зачуди какво ли забавление може да се предложи на дама като нея в град като Бейрлон, или дори в Кемлин. Едва ли можеше да се измисли нещо по-забавно от представление на веселчун.
— Въпрос на вкус, господин бард — отвърна Моарейн. — Някои истории ми харесват, други — не.
Този път поклонът на Том беше още по-дълбок и длъгнестото му тяло се прегъна почти успоредно на земята.
— Уверявам ви, че никой от моите разкази няма да ви подразни. Ще ви развеселя и ще ви доставя удоволствие. Но вие ми оказвате прекалена чест. Аз съм най-обикновен веселчун. Само това и нищо повече.
Моарейн отвърна на поклона му с грациозно кимване. За миг тя се стори на Ранд в още по-голяма степен благородната дама, както я беше нарекъл Евин, приела току-що дара на един от своите поданици. После тя се извърна и се отдалечи, последвана от Лан, подобен на вълк, крачещ след носещ се над земята лебед. Том се загледа след тях, свъсил рунтавите си вежди, подръпвайки нервно мустаци и сумтейки нещо под носа си, докато не стигнаха средата на Моравата. „Изобщо не остана доволен от срещата“ — отсъди Ранд.
— Няма ли да ни пожонглираш още малко? — настоя Евин.
— Гълтай огън! — извика Мат. — Искам да видя как гълташ огън.
— Лютнята! — извика нечий глас сред тълпата. — Посвири на лютнята! — Друг пък го подсети за флейтата.
В този момент вратата на хана се разтвори и от нея се изсипа целият Съвет, с Нинив редом с мъжете. Падан Фейн не беше сред тях — явно бе предпочел да остане на топло в кръчмата и да си изпие греяното вино с билки.
Мърморейки си нещо за „силна ракия“, Том Мерилин се шмугна вътре покрай излизащите съветцици.
— Този веселчун ли е, или крал? — запита Кен Буйе раздразнено. — Жива загуба на пари, ако питате мен.