Перин смутено сви рамене и вдигна ръце, без да казва нищо повече.
— Какво му е? — попита Егвийн, а Нинив добави:
— Заразно ли е? Все пак мога да го излекувам. Досега не ме е хващало нищо, колкото и да е заразно.
— Ох, заразно е, и още как — въздъхна Моарейн. — Дори и твоята… защита няма да те спаси. — Тя посочи камата с рубина, като внимаваше пръстът й да не я докосне. Острието потръпна, понеже Мат отново се опита да я прониже. — Това е от Шадар Логот. Няма и едно камъче в онзи град, което да не е заразно и опасно да се изнася извън стените на града, а това е много по-опасно от камъчетата. В него е събрано цялото зло, унищожило Шадар Логот, и сега то е проникнало и у Мат. Подозрителност и омраза, толкова силни, че дори и най-близките ти се струват врагове, и прониква толкова дълбоко, до костите, че в един момент единствената мисъл, която остава в ума на поразения, е да убива. Изнасяйки камата извън стените на Шадар Логот, той го е освободил, освободил е семето му от онова, което го е свързвало с мястото. Ту е набъбвало, ту е зачезвало, докато се е борил с него, с онова, коете в сърцето му, докато се е съпротивлявал на заразата на Машадар, но сега битката вътре в него почти е приключила и той е почти поразен. Скоро, ако първо не умре, той ще започне да пръска това зло като чума навсякъде, където мине. Тъй като само едно одраскване от това острие е достатъчно да те зарази и унищожи, така само за няколко минути, прекарани с Мат, ще станат не по-малко смъртоносни.
Лицето на Нинив беше пребледняло.
— Можеш ли да направиш нещо? — прошепна тя.
— Надявам се — въздъхна Моарейн. — В името на целия свят, надявам се, че не съм дошла прекалено късно. — Ръката й зарови в кесийката на колана й и извади оттам увития в коприна ангреал. — Сега ме оставете. Идете някъде, където да не ви виждат, и ме оставете. Ще направя за него каквото мога.
Глава 42
Възпоминание за сънища
Слънцето отдавна вече клонеше към заник и стълбището беше сумрачно, но лампите все още не бяха запалени. Слънчеви лъчи и сенки шареха по стъпалата. Лицето на Перин беше толкова помръкнало, колкото и на останалите, но докато грижата беше набръчкала лицата на другите, неговото беше гладко. На Ранд му се стори, че приятелят му е изпълнен с примирение. Зачуди се защо и се канеше да го попита, но когато Перин пристъпваше сред някоя по-тъмна ивица на сенките, очите му сякаш изведнъж събираха последните остатъци на слънчевата светлина и леко просветваха, като кехлибар.
Ранд отведе всички в библиотеката през задния вход, минаващ покрай кухненските помещения, не през дневната. Малцина пътници използваха библиотеката — повечето от тези, които можеха да четат, бяха отседнали в по-изисканите странноприемници във Вътрешния град. Господин Джил я поддържаше повече за собствено удоволствие, отколкото за клиентите. Ранд не искаше и да помисля защо Моарейн държи да се скрият някъде, но не преставаше да си припомня заканата на подофицера на Белите плащове, че ще се върнат, както и очите на Елайда, когато го попита къде е отседнал. Тези основания бяха достатъчни, каквото и друго да имаше предвид Моарейн.
Той направи няколко крачки в библиотеката, преди да осъзнае, че всички останали са спрели на прага, ококорили очи от ужас. В огнището леко пращеше пламък, а Лоиал се беше изтегиал на един дълъг диван и четеше. Едно черно коте с бели лапи се беше сгушило върху корема му и дремеше. След като все пак влязоха, той затвори книгата, задържайки дебелия си пръст на мястото, докъдето беше стигнал, постави нежно котенцето на пода, изправи се и се поклони официално.
Ранд вече толкова беше свикнал с Лоиал, че не можа да осъзнае веднага, че тъкмо той е поводът да зяпнат изумени.
— Това са приятелите, които очаквах, Лоиал — представи ги той. — Това е Нинив, Премъдрата на нашето село. Това е Перин. А това е Егвийн.
— Ах, да — избоботи Лоиал. — Ранд много ми е разказвал за вас. Аз съм Лоиал.
— Той е Огиер — обясни Ранд и забеляза, че стъписването им се превърна в изненада и възхита. Дори след като бяха видели тролоци и Чезнещи от плът и кръв, все още беше смайващо да срещнеш жива легенда. Спомнил си за собствената си реакция при първата среща с Лоиал, Ранд се усмихна.
Лоиал, изглежда, лесно преглътна стъписването им. Ранд предположи, че изобщо не го е забелязал след крясъците на тълпата след него, че е тролок.