— А къде е Айез Седай, Ранд? — попита Лоиал.
— Горе е, с Мат.
Огиер замислено вдигна дебелата си вежда.
— Значи в такъв случай той наистина е болен. Предлагам всички да седнем. Тя ще дойде ли при нас? Да? Тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме.
Сядането сякаш освободи някаква натегната струна в душите на хората от Емондово поле, все едно че това да седиш в мекия стол, с огън в камината и котката, мъркаща край огъня, ги накара да се почувстват като у дома си. Щом се разположиха, те започнаха възбудено да разпитват Огиер. За изненада на Ранд, Перин заговори пръв.
— Кажи ми за стеддинг, Лоиал. Те наистина ли са райски кътчета, както се твърди в сказанията? — Гласът му беше напрегнат, сякаш имаше някакво много важно основание да пита.
Лоиал с удоволствие започна да им разправя за стеддинг и как е стигнал до „Кралски благослов“, и какво е видял по широкия свят, докато пътувал насам. Скоро Ранд се отпусна, слушайки бегло разказа му. Всичко това вече го беше чул в най-големи подробности. Лоиал обичаше да говори надълго и нашироко, щом му се отвореше възможност, макар обикновено да смяташе, че един разказ има нужда от двеста-триста години предисловие, за да бъде разбран. За него триста години предистория изглеждаше съвсем разумен къс време, за да се обясни един разказ. Винаги говореше как напуска стеддинг, сякаш това се беше случило само преди няколко месеца, но най-накрая се оказваше, че го е напуснал преди цели три години.
Ранд се унесе в мисли за Мат. „Кама. Някакъв си проклет нож, а е могъл да го убие само с това, че го е носил със себс си. О, Светлина, никакви приключения не искам повече. Само да го излекува и всички да заминем… не вкъщи. Вкъщи не можем. Някъде. Всички да заминем някъде. Някъде, където да не чуваме повече нито за Айез Седай, нито за Тъмния. Някъде.“
Вратата се отвори и за миг Ранд си помисли, че му се привижда. На прага стоеше Мат, примигващ, с палто, закопчано догоре и ниско спуснат тъмен шал около челото. А после Ранд видя Моарейн, поставила ръка на рамото на Мат, и зад тях — Лан. Айез Седай наблюдаваше Мат грижовно, както се грижат за болник, току-що станал от постелята. Както винаги, Лан наблюдаваше всичко, макар на пръв поглед да изглеждаше, че не обръща внимание на нищо.
Мат на свой ред изглеждаше така, сякаш не беше боледувал и един ден.
— Аз… аа… — Той вдиша дълбоко. — Из… изглежда, че съм се държал… аа… малко странно. В по-голямата част не си спомням, наистина. — Той погледна разтревожено Моарейн. Тя му се усмихна окуражаващо и той продължи: — След Бели мост всичко ми е като в мъгла. Том, както и… — Той потръпна и заговори забързано. — Колкото по-далече от Бели мост сме били, толкова ми е по-мътно. А как сме дошли в Кемлин, изобщо не си спомням. — Той изгледа накриво Лоиал. — Изобщо. Моарейн Седай ми каза, че… горе, че… аа… — Той се ухили и изведнъж отново, наистина се превърна в стария Мат. — Не можете да вините човек за това, което е направил, когато се е побъркал, нали?
— Ти винаги си бил побъркан — обади се Перин и за миг той също изглеждаше като по-рано.
— Не — каза Нинив. Очите й бяха светнали от сълзи, но тя се усмихваше. — Никой не те вини.
Ранд и Егвийн заговориха едновременно един през друг, обяснявайки на Мат колко се радват, че го виждат, че е добре, и колко наистина добре изглежда, като го гълчаха през смях друг път да внимава с номерата си, след като на самия него му е изигран такъв отвратителен номер. Мат посрещна спокойно задявките и шегите им, като им се перчеше, докато си търсеше стол за сядане. Но когато седна, все още ухилен до ушите, несъзнателно посегна към сетрето си, сякаш да се увери, че нещо, затъкнато в колана му, си е на мястото, и Ранд затаи дъх.
— Да — промълви тихо Моарейн. — Камата все още е у него. — Смехът и приказките на останалите от Емондово поле все още не бяха секнали, но тя бе забелязала внезапното му преглъщане и веднага разбра коя е причината. Приближи се до стола му, за да не се налага да повишава тон, докато му обяснява. — Не мога да му я отнема, без да го убия. Свързването е продължило много дълго и вече е твърде силно. Този възел трябва да се развърже в Тар Валон; това е извън възможностите ми, както и на всяка отделна Айез Седай, дори с помощта на ангреал.
— Но той вече няма вид на болен. — Сети се за нещо и вдигна очи към нея. — Докато камата е в него, Чезнещите ще знаят къде сме. Мраколюбците също, поне някои от тях.
— Това донякъде го уталожих. Ако се приближат достатъчно, че да го надушат, те просто бездруго трябва да се сблъскат с нас. Изчистих покварата от него, Ранд, и направих каквото можах, за да забавя връщането й, но тя ще се върне, след време, освен ако не получим помощ от Тар Валон.