— И аз все това разправям — промълви тъпо Мат, но на лицето му неочаквано разцъфна усмивка, а Егвийн попита с подчертана небрежност:
— Коя е всъщност тази Елейн?
Моарейн промърмори нещо сърдито.
— Кралица — обади се Перин и поклати глава. — Е, това му се вика приключение. А ние срещахме само Калайджии и Бели плащове. — Той избягна погледа на Моарейн толкова очевидно, че Ранд нямаше как да не го забележи, и докосна отоците по лицето си. — В края на краищата песните с Калайджиите бяха по-приятни от срещата с Белите плащове.
— Пътуващия народ живее заради своите песни — промълви Лоиал. — Заради всички песни по света всъщност. Най-малкото, заради издирването им. Срещал съм няколко Туатан преди години, и те поискаха да научат песните, които пеем на дърветата. Всъщност напоследък дърветата не искат да слушат много певци и затова едва малцина Огиер учат тези песни. Имам малко от този талант и стареят Арент настоя да ги науча. Предадох на Туатан онова, което биха могли да научат, само че дърветата никога не слушат хората. За Пътуващия народ това бяха просто песни и ги приеха като такива, макар никоя от тях да не е песента, която търсят. Те така и наричат водача на всяка своя група, Търсача. Идват понякога в стеддинг Шангтай. Инак малцина човеци ни посещават.
— Ако обичаш, Лоиал — опита се да го прекъсне Моарейн, но той изведнъж се окашля, сякаш се уплаши да не би наистина да го прекъснат.
— Току-що се сетих за нещо, Айез Седай, нещо, за което винаги съм искал да питам някоя Айез Седай, ако някога наистина срещна такава, тъй като вие знаете много неща и имате големи библиотеки в Тар Валон, и сега аз най-после ви срещнах и… може ли?
— Ако може по-кратко — подкани го учтиво тя.
— Кратко — избоботи той, сякаш се чудеше какво означава тази дума. — Да. Добре. Кратко. Наскоро в стеддинг Шангтай дойде един човек. Това само по себе си не беше съвсем необичайно, за времето си, тъй като твърде много бегълци се стичаха от Гръбнака на света по онова време, което вие, човеците, наричате Айилската война. — Ранд се ухили. Наскоро — преди двадесетина години, нищо работа. — Беше почти на умиране, макар да нямаше никакви рани. Стареите помислиха, че Айез Седай може да са му направили нещо — Лоиал погледна извинително към Моарейн, — защото след като влезе в стеддинг, той бързо се оправи. След няколко месеца де. Една нощ напусна, без и дума да каже на някого, просто се изниза, когато луната беше залязла. — Той погледна Моарейн в лицето и отново се изкашля. — Да, да. Накратко. Та преди да напусне той ни разказа една странна история, за която твърдеше, че трябвало да я отнесе до Тар Валон. Каза, че Тъмния смятал да ослепи Окото на света и да съсече главата на Великата змия, да убие самото време. Стареите твърдяха, че умът му бил толкова здрав, колкото и тялото, но той наистина рече това. Та се канех да ви питам, може ли Тъмния да направи такова нещо? Да убие самото време? И Окото на света? Може ли той да ослепи Окото на Великата змия? Какво ще рече това?
Ранд очакваше всичко друго от Моарейн, но не и това, което тя направи. Вместо да отговори на Лоиал или да му каже, че сега няма време за такива неща, тя остана неподвижна, потънала в размисъл.
— Същото ни го казаха и Калайджиите — обади се Перин.
— Да — потвърди Егвийн. — Айилската история.
Моарейн бавно извърна глава към тях. Останалата част от тялото й не помръдна.
— Каква история?
Перин заговори разсъдливо, както винаги.
— Някакви Калайджии, докато прекосявали Пустинята — казаха ни, че можели да го правят, без да пострадат — намерили айилки, загиващи след битка с тролоци. Преди и последната айилка да загине — били само жени, — казала на Калайджиите това, което Лоиал току-що каза. Тъмния — те го наричали Заслепителя на зрака — възнамерява да ослепи Окото на света. Това се случило само преди три години, а не преди двадесет. Възможно ли е да означава нещо?
— Може би означава всичко — промълви Моарейн. Лицето й остана спокойно, но Ранд имаше чувството, че умът й препуска бясно зад тъмните й очи.
— Баал-замон — изведнъж изтърси Перин и всички затаиха дъх. Перин погледна към Ранд, после към Мат. Очите му бяха странно спокойни и по-жълти от всякога. — Чудих се известно време къде съм чувал това име… Окото на света. Сега си спомних. Вие не си ли спомняте?