Бран ал-Вийр изгледа влизащия артист през рамо и поклати глава.
— Този човек май ще ни създаде повече грижи, отколкото си струваше.
Нинив набързо се загърна в пелерината си и изсумтя високо.
— Можеш да се притесняваш колкото си искаш заради веселчуна, Бранделвин ал-Вийр. Той поне е тук, в Емондово поле, което не може да се каже за оня Лъжедракон. Но щом така и така си се загрижил, тук има и други, за които наистина заслужава да се потревожиш.
— Ако обичаш, Премъдра — отвърна й сърдито Бран, — моля те остави на мен да преценявам за какво да се грижа и какво сам да решавам. Госпожа Моарейн и господин Лан са гости в хана ми, при това са прилични, авторитетни хора. Никой от тях не ме е наричал глупак пред целия Селски съвет. Никой от тях не си е позволил да каже на Селския съвет, че от всичките им глави не може да се събере и шепа здрав разум.
— Изглежда, че оценката ми е била завишена два пъти — отряза го Нинив и се отдалечи, без да се обръща, оставяйки Бран да мърда безпомощно челюсти, търсейки подходящия за случая отговор.
Егвийн погледна Ранд, сякаш се канеше да му заговори, но после се затича да догони Премъдрата. Ранд си даде сметка, че има някакъв начин да я спре да напуска Две реки, но единственият начин, който можеше да измисли, беше този, за който самият той не бе подготвен, дори и тя да се съгласеше. А на всичко отгоре тя преди малко беше казала, че също не го желае, от което му стана още по-зле.
— На тази млада жена й трябва мъж — изръмжа сърдито Кен Буйе. Лицето му бе мораво от яд. — Що за липса на уважение! Ами че ние все пак сме Селски съвет, не сме някакви си момчетии, щуреещи из двора и…
Кметът издиша тежко през нос и изведнъж се извърна към покривчията.
— Кен, я да млъкнеш! Престани да се държиш като забулен в черно Айил! — Кокалестият старец замръзна стъписано. Кметът, който никога не се поддаваше на гнева си, сега го изгледа ядно. — Да пукна дано, но ми се струва, че си имаме по-големи грижи от цялата тази глупоет. Или искаш да ми докажеш, че Нинив е права? — С тези думи той се затътри обратно към хана и тръшна вратата след себе си.
Членовете на Съвета изгледаха мрачно Кен и после тихо се разпръснаха. Всички, с изключение на Харал Люхан, който закрачи с вдървилия се от гняв старец, като му говореше спокойно. Ковачът беше единственият, който умееше да се спогажда и намираше някакъв разум в думите на свадливия Кен.
Ранд пристъпи към баща си, приятелите му тръгнаха след него.
— Никога не съм виждал майстор ал-Вийр толкова ядосан — бяха първите думи на Ранд, при което Мат го изгледа с негодувание.
— Кметът и Премъдрата рядко се разбират помежду си — отвърна Трам. — А днес — по-малко от всякога. Това е всичко. Почти във всяко село е така.
— А какво се разбра за Лъжедракона? — обади се Мат, а Перин нетърпеливо добави:
— А Айез Седай?
Трам бавно поклати глава.
— Господин Фейн не знаеше много повече от това, което каза пред всички. Най-малкото пък неща, които да ни засягат. Спечелени и загубени битки. Превзети и върнати градове. Всичко това става в Геалдан, да се благодарим на Светлината. Войната не се е разпространила, поне доколкото знае господин Фейн.
— Битките ме интересуват — рече Мат, а Перин добави:
— Какво ви разказа той за тях?
— Мен битките не ме интересуват, Матрим — отвърна Трам. — Но съм сигурен, че по-късно ще ви разкаже всичко за тях, с найголяма охота. Това, което ме интересува, е, че по нашите места не се налага да се тревожим за тях, поне доколкото Съветът може да прецени. Не виждаме никаква причина Айез Седай да дойдат дотук в похода си на юг. Що се отнася до пътя им на връщане, те едва ли ще предпочетат да пресекат Гората на сенките или да преплават Бялата река.
Ранд и другите двама младежи се изкикотиха. Имаше три причини, поради които до Две реки не можеше да се стигне по друг път, освен от север, през Таренов сал. Мъгливите планини бяха първата преграда, разбира се, и то най-сериозната, на запад, но Тресавището блокираше в не по-малка степен достъпа до околността. А откъм юг течеше Бялата река, носеща името си от това, че скалите и камъните разпенваха водите й. А пък отвъд Бялата река се простираше Гората на сенките. Малцина от народа на Две реки изобщо бяха преброждали Бялата река, а и дори някой да беше успял, не беше се върнал да разкаже. Като цяло обаче се смяташе, че Гората на сенките се простира на стотина мили ширина на юг, без никакви пътища или селце, и че е пълна с вълци и мечки.