— Правим каквото трябва, Ранд — каза той. — Погибелта… — За миг жълтите му очи блеснаха от нетърпение, огрявайки примиреното му лице, сякаш живееха някакъв собствен живот. — Хубав лов има в Погибелта — прошепна той. А после потръпна, сякаш ужасен от собствените си думи, и лицето му отново помръкна.
А Егвийн? По едно време Ранд я придърпа към огнището, където останалите не можеха да ги чуят.
— Егвийн, аз… — Очите й — две големи тъмни езера, които го завличаха — го накараха да замълчи и да преглътне. — Тъмния преследва мен, Егвийн. Мен, Мат и Перин. Не ме интересува какво казва Моарейн Седай. Утре заран вие двете с Нинив можете да тръгнете за дома или за Тар Валон, или накъдето си поискате, и никой няма да се опита да ви спре. Нито тролоците, нито Чезнещите, никой. Стига да не сте с нас. Прибери се у дома, Егвийн. Или иди в Тар Валон. Но замини.
Очакваше да му отвърне, че тя има същото право да реши сама къде да отиде, както и той, че той няма никакво право да й казва какво да прави. Но за негова изненада тя се усмихна и го погали по бузата.
— Благодаря ти, Ранд — промълви тя тихо. Той примигна и затвори уста, а тя продължи: — Но знаеш, че не мога. Моарейн Седай ни каза какво е видяла Мин в Бейрлон. Трябваше да ми кажеш коя е Мин. Помислих си, че… Е, Мин казва, че аз също съм част от това нещо. Нинив също. Може и да не съм тавирен… но Шарката, изглежда, изпраща и мен при Окото на света. В това, в което си намесен ти, съм намесена и аз.
— Но, Егвийн…
— Коя е Елейн?
Той я изгледа продължително, след което й каза простата истина.
— Щерката-наследница на трона на Андор.
Очите й пламнаха.
— Ако не можеш да бъдеш сериозен за повече от минута, Ранд ал-Тор, повече изобщо няма да говоря с теб.
Изумен, Ранд я изгледа как му обърна гръб, и седна да слуша това, което говореше Лан. „Трябва да поговоря с Перин“ — реши той. — „Той знае как да се оправя с жените.“
Господин Джил влезе на няколко пъти, първо да запали лампите, после да им донесе храна лично, а третия път — за да им съобщи какво става навън. Белите плащове наблюдавали хана от двете страни на улицата. Край портите на Вътрешния град избухнало улично вълнение и кралските гвардейци задържали и бели, и червени кокарди, наред. Някой се опитал да надраска Драконовия зъб на вратата на хана, но бил отпратен по пътя си от ботуша на Ламгвин.
Ако и ханджията да намираше за странно, че Лоиал е с тях, поне не го показа. Отговаряше на въпросите на Моарейн, без да се опитва да разбере какво замислят, и всеки път, когато се появеше, почукваше на вратата и изчакваше Лан да му отвори, все едно че ханът и библиотеката не бяха негови. При последното му появяване Моарейн му връчи пергаментов лист, изписан с изрядния почерк на Нинив.
— Няма да е толкоз лесно през нощта — каза той, клатейки глава, докато разглеждаше списъка, — но ще гледам да уредя всичко.
Моарейн добави и една малка кожена кесийка, която издрънча, когато му я подаде за шнура.
— Добре. И се погрижете да ни събудите преди изгрев слънце. Тогава наблюдателите ще бъдат най-малко бдителни.
— Ще ги оставим да наблюдават празна кутийка, Айез Седай — ухили се господин Джил.
Най-после свършиха и преди да легнат да спят отидоха да си вземат баня. Докато се триеше с парче груб плат в едната ръка и голям жълт сапун в другата, очите на Ранд се спряха на масичката до ваната на Мат. Позлатената ножница на камата от Шадар Логот се показваше изпод прилежно сгънатите дрехи на приятеля му. Лан също хвърляше поглед към нея от време на време. Ранд се зачуди дали наистина е толкова безопасно да е край нея, както твърдеше Моарейн.
— Смяташ ли, че татко изобщо ще ми повярва? — засмя се Мат, докато търкаше гърба си. — Представяш ли си — аз спасявам света? Сестрите ми ще се чудят дали да се смеят, или да плачат.
Говореше досущ както навремето. На Ранд му се дощя да може да забрави за камата.
После се качиха в стаята си под таванските греди. За пръв път от много време Мат се съблече, преди да се мушне под завивките, но грижливо пъхна камата си под възглавницата. Ранд духна свещта и се сгуши в леглото си. Все още усещаше злото откъм другото легло, не от Мат, а от онова, което лежеше под възглавницата му. Все още беше угрижен от това усещане, когато сънят дойде.
От самото начало разбра, че е сън — един от онези сънища, които не бяха съвсем сънища. Стреше изправен, зяпнал към някаква врата. Въздухът беше студен и влажен, прогизнал от миризмата на гнило. Някъде в далечината капеше вода и капките отекваха глухо по каменни коридори.