„Отречи го. Отречи го и силата му се проваля.“
Той стисна очи и се съсредоточи над „Кралски благослов“, над собственото си легло, над самия себе си, как спи в леглото си. Когато ги отвори, вратата все още беше там. Отекващият плясък на водните капки се сливаше с туптенето на сърцето му, сякаш собственият му пулс се отброяваше с тях. Домогна се към пламъка и празнотата, както го беше учил Трам, и намери топлина вътре в себе си, но отвън нищо не се промени. Бавно отвори вратата и пристъпи през прага.
Всичко си беше така, както го помнеше, в онази стая, която сякаш беше прогорена в жива скала. Високи сводести прозорци гледаха към тераса без перила, а отвъд нея облаците се стелеха като буйно придошла река. Черните метални светилници, чиито пламъци бяха твърде ярки, за да можеш да ги погледнеш, блестяха: черни и въпреки това някак сребристо ярки. В страховитото огнище огънят пращеше, без да излъчва никаква топлина, и всеки камък, от който беше изградена камината, приличаше на изтерзано човешко лице.
Същото беше, но едно нещо бе малко по-различно. Върху полираната маса стърчаха три фигурки, груби човешки форми без индивидуални белези, сякаш скулпторът им набързо ги беше изваял от глина. До едната стоеше вълк, чиито грижливо изваяни детайли контрастираха с полубезформената човешка фигура. Другата стискаше малка кама с червена точица на дръжката. Последната фигура държеше меч. Настръхнал, Ранд пристъпи напред и ясно различи знака на чаплата върху малкото, фино изваяно оръжие.
Завъртя глава и зяпна право в едно огледало. Отражението му отново беше смътно, но не в такава мъгла, както преди. Почти можеше да различи собствените си черти. Ако си представеше, че присвива очи, щеше почти със сигурност да каже кой е в огледалото.
— Твърде дълго се криеш от мен.
Дръпна се от масата и дъхът му секна. Само преди миг беше сам, но ето че сега Баал-замон стоеше пред прозорците. Когато заговори, на мястото на очите и устата му се появиха пещерни кухини, в които лумна пламък.
— Твърде дълго, но няма да е все така.
— Отричам те — промълви дрезгаво Ранд. — Отричам да имаш власт над мен. Отричам да същаствуваш.
Баал-замон се разсмя със звучен глас, като буйно лумнал пожар.
— Нима смяташ, че е толкова лесно? Но всъщност ти винаги си го смятал. Всеки път, когато се озовем така, един срещу друг, си мислиш, че можеш да ме заличиш.
— Какво искаш да кажеш? Аз те отричам!
— Винаги си го правил. От самото начало. Този наш спор е бивал безкрайно много пъти досега. Всеки път ликът ти е различен, както и името ти, но всеки път си ти.
— Отричам те. — Шепотът му прозвуча отчаяно.
— Всеки път изправяш хилавата си мощ срещу мен и всеки път, в края на краищата, разбираш кой от нас е господарят. Век след Век ти или коленичиш пред мен, или загиваш, съжалявайки, че нямаш сила и да коленичиш. Нещастен глупак! Ти никога не можеш да ме победиш.
— Лъжец! — извика той. — Баща на лъжите. Баща на глупците, ако по̀ ти харесва. Хората са те намерили в Последния век, в Приказния век, и са те оковали там, където ти е мястото.
Баал-замон отново се разсмя и на Ранд му се дощя да запуши ушите си, за да го спре. Насила задържа ръцете си. Празнота или не, но те трепереха. Смехът секна.
— Жалък червей си ти, нищо не знаеш. Невеж си като дива пчела под камък, и също толкова съкрушен. Тази битка продължава от самия миг на Сътворението. Хората винаги смятат, че е нова война, но тя си е същата стара война, просто зачената наново. Само че сега във ветровете на времето духа промяна. Промяна. Този път връщане назад няма да има. Онези горделиви Айез Седай, които си въобразяват, че могат да те възправят срещу мен… Във вериги ще ги окова и ще ги пратя да търчат голи, за да изпълнят прищевките ми, или ще затъкна душите им в Гърнето на черната Орис, та да пищят там цяла вечност. Всички освен ония, които вече ми служат. Те ще стоят само стъпка зад мен. Ти все още можеш да избереш да застанеш сред тях и светът да се гърчи в нозете ти. Предлагам ти го още веднъж, за последен път. Можеш да застанеш над тях, над всяка друга сила и власт освен моята. Имаше времена, в които ти направи този избор, времена, в които живя достатъчно дълго, за да разбереш своята мощ.
„Отречи го!“ И Ранд се хвана здраво за това, което можеше да отрече.