— Нито една Айез Седай не служи на теб. Още една лъжа!
— Така ли ти казаха? Преди две хиляди години поведох тролоците си през света и дори сред Айез Седай се намериха такива, които познаха отчаянието, които разбраха, че светът не може да се противопостави на Шайтан. От две хиляди години Черната Аджа живеят сред останалите, невидими сред сенките. Може би дори са сред тези, които сега твърдят, че ти помагат.
Ранд разтърси глава, мъчейки се да отхвърли всички съмнения, които връхлитаха ума му, всички съмнения, които беше изпитвал към Моарейн, за това какво искаха Айез Седай от него, какво тя самата замисляше за него.
— Какво искаш от мен? — извика той. „Отречи го! Светлината дано ми помогне, отречи го!“
— На колене! — Баал-замон посочи пода. — На колене — и ме признай за свой господар! Все едно, най-накрая ще го направиш. Или бъди мое създание, или умри.
Последната дума отекна сред стаята, сля се със самата себе си, увеличи се и се учетвори, докато Ранд не издържа и не вдигна ръце, сякаш да се защити от удар. Залитна, удари се в ръба на масата и изкрещя, мъчейки се да заглуши звука в ушите си:
— Нееееееее!
Докато викаше, се извъртя и ръката му помете фигурките на масата. Нещо се блъсна в ръката му, но той не му обърна внимание, петите му размазаха глината на безформени петна. Но когато викът му заглъхна, ехото все още присъстваше, и се усилваше:
— …умри-умри-умри-умри-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИУМРИ-УМРИ
Звукът го задърпа като въртоп, повлече го, разкъсвайки на дрипи празнотата в ума му. Светлината помръкна и той сякаш потъна в черен тунел, с Баал-замон, възправен сред последното светло петно в края на тунела, свиващо се все повече и повече, докато не доби размерите на дланта му, на нокътя му, нищо. А ехото все така го обгръщаше и влечеше, надолу и надолу, към пълния мрак, към смъртта.
Събуди се на пода. В стаята беше тъмно, но не толкова, колкото „там“. Той панически се опита да се съсредоточи върху пламъка, да захвърли страха в него, но празнотата му се изплъзваше. По ръцете и краката му пролазваха тръпки, но той задържа в съзнанието си образа на пламъка, докато кръвта не престана да пулсира в ушите му.
Мат се мяташе на леглото си и стенеше:
— …отричам те, отричам те, отричам те…
Гласът му заглъхна в неразбираеми стонове.
Ранд се пресегна да го разтърси, за да го събуди, и още при първото докосване Мат се изправи и изпъшка приглушено. За миг се огледа диво, простена и зарови глава в ръцете си. Изви се внезапно, бръкна под възглавницата, а после се отпусна, притиснал с две ръце камата с рубинената дръжка до гърдите си. Извърна глава да погледне Ранд, но лицето му остана скрито в сянка.
— Той се върна, Ранд.
— Знам.
Мат кимна.
— Имаше три фигури…
— И аз ги видях.
— Той знае кой съм аз, Ранд. Избрах онази, с камата, и той каза: „Значи това си бил ти.“ А когато отново я погледнах, фигурата беше с моето лице. Моето лице, Ранд! Изглеждаше като от плът. И на докосване беше като от плът. Светлината да ми помогне дано, направо усетих как собствената ми ръка ме стиска, сякаш аз самият бях фигурата.
— Трябва да продължаваш да го отричаш, Мат.
— Така и направих; но той се разсмя. И все ми говореше за някаква вечна война, и ми казваше, че сме се срещали хиляди пъти преди, и… О, Светлина, Ранд, Тъмния ме познава!
— Същото го каза и на мен. Не мисля, че ни познава — промълви замислено Ранд. — Не мисля, че знае кой от нас… — „Кой от нас какво?“
Ръката го болеше. Той отиде до масата, успя да запали свещта едва на третия път и погледна. В дланта му се беше забила дебела треска тъмно дърво, гладко и лъскаво от едната страна. Той я зяпна, без да диша, после припряно я извади.
— Какво има? — попита Мат.
— Нищо.
Хвърли треската на пода и се вцепени — щом пръстите му я пуснаха, тя изчезна.
Но раната на ръката му си остана — кървяща. В каната на умивалника имаше вода. Той бързо се изми и я изстиска. Мисълта, че и най-малката тресчица може да е останала в плътта му, го ужасяваше.
— О, Светлина — каза Мат. — И мен ме накара да се почувствам омърсен. — Но въпреки това си остана сгушен в леглото, стиснал камата с две ръце.
— Да — кимна Ранд. — Омърсен. — Отри ръце в кърпата, окачена до умивалника. На вратата се почука и той подскочи. Чукането се повтори. — Да? — каза той.