Бледи отблясъци на ранната зора прошариха небето над покривите на изток. По улиците от време на време започнаха да се мяркат и хора, загърнати зиморничаво срещу ранния хлад, привели ниско глави, все още съжаляващи за оставеното топло легло. Повечето не обръщаха никакво внимание на нищо. Едва няколко погледа се извърнаха към малката колона, предвождана от Лоиал, и само един от тях наистина ги забеляза.
Този единствен минувач ги стрелна бегло с очи, също като останалите, и тъкмо щеше отново да потъне в мислите си, когато сякаш се препъна в нещо, залитна, обърна се и отново ги погледна. Светлината беше толкова сумрачна, че можеха да се различат само силуетите им, но и това беше предостатъчно. Видян от разстояние, самичък, Огиер можеше да мине за висок мъж, повел обикновен кон, или за човек с нормален ръст, повел малък кон. Но на фона на останалите изглеждаше точно толкова голям, колкото си беше, един път и половина повисок от възможно най-високия човек. Човекът ги изгледа продължително, след което извика сподавено и хукна да бяга.
А скоро по улиците щяха да се появят още хора — много скоро.
— Тук — обяви най-сетне Лоиал. — Под тази сграда.
Сочеше към някакъв дюкян. Сергиите отпред бяха празни, вратата бе здраво залостена. Прозорците на горния етаж, където живееше собственикът, все още бяха тъмни.
— Отдолу? — възкликна невярващо Мат. — Но как, в името на Светлината, можем да…
Моарейн вдигна ръка и промърмори:
— Трябва да има някаква врата към мазето. Ах, да!
Изведнъж разцъфна светлина. Над протегнатата длан на Айез Седай с хладен блясък увисна кълбо с размерите на човешки юмрук и започна да се движи заедно с движението на ръката й. Тя приближи светлика към вратата, която се видя — наклонена почти до самата земя, с голяма брава, завинтена с два здрави болта, и желязно резе, по-широко от дланта на Ранд и покрито с ръжда. Лоиал опипа резето.
— Мога да го измъкна заедно с цялата брава, но ще се вдигне такъв шум, че половината квартал ще се разбуди.
— Да не съсипваме имота на добрия стопанин, след като можем да го избегнем. — Моарейн огледа напрегнато резето, после изведнъж чукна ръждясалото желязо с тояжката си и ключалката изщрака.
Лоиал припряно отвори вратата и Моарейн тръгна надолу, осветявайки пътя си със светещата топка. Алдийб внимателно пристъпи след нея.
— Запалете фенерите и слезте долу — обади се тихо Моарайн. — Тук има достатъчно място. Побързайте, скоро ще се съмне.
Мазето се оказа толкова дълго и просторно, колкото и сградата над него, като по-голяма част от пространството бе заета от тухлени колони, които изникваха като гъби от тесните си основи и се разширяваха нагоре. Така цялото помещение изглеждаше съставено от сводове. Имаше достатъчно място, но въпреки това Ранд се чувстваше притиснат. Лоиал отри тавана с длан. Както им беше подсказала ръждясалата ключалка, мазето не беше използвано от много отдавна. По пода нямаше нищо освен няколко бъчви, пълни със стари парчетии, и дебел слой прах.
Лан влезе последен и затвори вратите отвътре.
— Кръв и пепел — изръмжа Мат. — Защо е трябвало да построят тази порта на такова място?
— Не винаги е било такова — отвърна Лоиал. Тътнещият му глас отекна в сводестото пространство. — Не винаги. Не! — Ранд изненадан забеляза, че Огиер се беше разгневил. — Дървета е имало тук някога. Всякакви дървета, които можело да раснат по тази земя, всеки вид, който Огиер са могли да засадят на това място и да го съчетаят с околните. Великите дървеса, високи над сто разтега. Сводове сплетен клонак и хладен полъх, в който да доловиш миризмата на зеления лист и на цвета и да събудиш в паметта си спомена за покоя на стеддинг. И всичко това — унищожено заради ето какво! — Мощният му юмрук изтътна в една от колоните.
Колоната сякаш се разтресе. Ранд беше сигурен, че чу как се строшиха тухли. Посипа се водопад от разтрошена мазилка.
— Това, що вече е втъкано, не може да се разтъче — тихо промълви Моарейн. — Ако събориш тази сграда над главите ни, дърветата няма да израснат наново. — Клюмналите вежди на Лоиал му придадоха по-посърнал вид, отколкото можеше да се види на човешко лице. — Но с твоята помощ, Лоиал, може би ще успеем да запазим дъбравите, които все пак са оцелели, за да не падне Сянката върху тях. Ти ни доведе до това, което търсим.
Една от стените беше по-различна от останалите. Всички останали бяха обикновени, тухлени, но тази беше иззидана от изкусно издялан камък, със сложни плетеници от листа и лози. По-късните строители, също така отишли си преди векове, бяха вградили в строежа си онова, което вече се е възправяло тук, а още по-късни го бяха превърнали в част от мазе.