Макар издълбани в коравия камък, листата изглеждаха меки, сякаш уловени в някакъв замръзнал миг, когато ги е раздвижил лекия пролетен полъх. Лоиал ги гледаше така, сякаш му се искаше да е където и да било другаде, но не и тук, дори да е навън, сред улиците, с поредната преследваща го тълпа разярени човеци.
— Авендесора — промълви Моарейн и докосна с длан един трилистник върху каменния барелеф. Ранд се вгледа: сред изящно издяланите листа, трилистникът беше единственият с такава форма. — Листът на Дървото на живота е ключът — добави Айез Седай и листът, след като поддаде леко, остана в ръката й.
Ранд примигна; чу как всички зад него ахнаха сподавено. Този лист изглеждаше не по-малко естествена част от цялостната изработка, отколкото останалите орнаменти. Също така леко Айез Седай го притисна в шарката една длан по-долу. Тривърхият лист се намести там, сякаш това място беше предназначено точно за него, и отново се превърна в част от цялото. И щом се намести, целият облик на каменния барелеф се промени.
Сигурен беше, че видя как листата потрепнаха от някакъв недоловим полъх. Почти му се стори, че са злачно зелени, въпреки прахта, като някаква тъкан от пролетна зеленина, изникнала тук, сред осветеното от фенерите влажно мазе. Почти незабележимо сред древната каменна резба се разтвори цепнатина, разшири се и двете й половини бавно израснаха към тавана, след което се изправиха и изпъкнаха. Отзад вратите се оказаха също така изкусно изработени, както отпред, със същото пищно изобилие от лозници и листа, почти като живи. Зад тях, там, където трябваше да има пръст или поне да се открие мазето на съседната сграда, някакво смътно сияние улови собствените им изумени лица.
— Разказвали са ми — избоботи Лоиал с гняв и скръб, — че някога Порталите греели като огледала. Някога този, който влизал в Пътищата, прекрачвал през слънцето и през небето. Някога.
— Нямаме време за губене — каза Моарейн.
Лан мина край нея, повел Мандарб, с прът с фенер в ръка. Сенчестото му отражение се приближи до него, повело сенчест кон. Човек и отражение сякаш се сляха върху сияйната повърхност, след което и двамата изчезнаха.
За миг всички в мазето останаха зяпнали към Портала.
— Побързайте — подкани ги Моарейн. — Аз трябва да премина последна. Не можем да оставим това нещо отворено за всеки, който би могъл да го намери случайно. Бързо.
Лоиал въздъхна тежко и прекрачи през сиянието. Навел глава, едрият му кон се запъна пред блестящата повърхност, след това го дръпнаха и и двамата изчезнаха също като Стражника и Мандарб.
Ранд се подвоуми и наклони фенера си през Портала. Фенерът потъна в собственото си отражение, сля се с него и изчезна. Той се насили и продължи напред, гледайки как прътът потъва в себе си, сантиметър по сантиметър, след което той самият стъпи и навлезе в себе си, прекрачвайки прага на загадъчната порта. Устата му зяпна. Нещо ледено се плъзна по кожата му, сякаш преминаваше през студена вода. Времето се разтегна. Студът го обхващаше косъм по косъм, пропълзя по дрехите му, нишка след нишка.
Вледеняващият хлад изпука около него като мехур и той се спря, за да си поеме дъх. Беше се озовал вътре в Пътищата. Точно пред него Лан и Лоиал го очакваха търпеливо, стиснали поводите на конете си. Всичко около тях беше мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Фенерите им светеха слабо, съвсем слабо, сякаш нещо притискаше светлината или я изяждаше.
Смутен, той дръпна юздите и Дорчо и товарният кон се появиха зад него със скок и за малко не го събориха. Той се олюля, задържа се и забърза към Стражника и Огиер, дърпайки изнервените коне. Животните тихо изцвилиха. Дори Мандарб сякаш се почувства успокоен от присъствието на другите коне.
— Стъпвай леко, когато минаваш през Портал, Ранд — предупреди го Лоиал. — Нещата са… по-различни вътре в Пътищата, отколкото навън. Виж.
Той се извърна назад, където му сочеше Огиер, мислейки, че ще види същото смътно сияние. Но вместо това ясно различи мазето, като през огромно парче опушено стъкло, вградено сред околния мрак. Смущаващото беше, че мракът около прозореца към мазето създаваше усещане за дълбочина, сякаш отворът стоеше сам за себе си, без нищо около или зад него освен всепоглъщащия мрак. Сподели го с колеблив смях, но Лоиал възприе думите му съвсем сериозно.