— Можеш да го заобиколиш и няма да видиш нищо от другата страна. Но не те съветвам. Книгите не казват нищо за онова, което лежи отвъд Порталите. Предполагам, че ще се изгубиш там и никога няма да намериш изход.
Ранд поклати глава и се постара да съсредоточи вниманието си върху самия Портал вместо върху онова, което се намираше зад него, но и това на свой ред се оказа не по-малко смущаващо. В мазето, сред опушения сумрак, Моарейн и останалите се виждаха ясно, но се движеха като в сън. Всяко примигване на очите им приличаше на подчертано, забавено и преувеличено движение. Мат напредваше през портала, сякаш стъпваше в желе, краката му като че ли плуваха напред.
— Тук, в Пътищата, Колелото се върти по-бързо — обясни Лоиал и се огледа. — Няма живо същество, което да знае за тях нещо повече от откъслечни описания. Боя се от това, което не знам за пътищата, Ранд.
— Тъмния — обади се Лан — не може да бъде надвит, ако не се рискува. Но засега сме живи и пред нас е надеждата да останем живи. Не се предавай преди да те победят, Огиер.
— Едва ли щеше да говориш толкова убедено, ако беше попадал в Пътищата. — Обичайният далечен тътен на гласа на Лоиал прозвуча приглушено. Той се взря в тъмнината, сякаш различаваше сред нея разни невидими неща. — Аз също не бях попадал тук досега, но съм виждал Огиер, които са преминавали през портал и са се връщали. Нямаше да говориш така, ако беше влизал.
Един по един всички минаха през прага — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, всеки се спираше, смаян и притихнал, след което се спускаше бързо към останалите. Всеки следващ фенер усилваше езерцето от светлина, но не толкова, колкото им се искаше. Сякаш колкото повече светлина прииждаше, толкова повече се сгъстяваше мракът наоколо, съпротивлявайки се на усилието на светлината да го изтласка.
На Ранд никак не му се искаше да следва точно тази нишка на разсъждения. Достатъчно беше, че изобщо са се озовали тук, за да придава някаква собствена воля и на мрака. Но изглежда, всички усещаха неговия натиск. Нямаше ги язвителните забележки на Мат, а Егвийн имаше такъв вид, сякаш премисляше решението си да дойде с тях. Всички безмълвно гледаха към Портала, последния прозорец към света, който познаваха.
Последна премина Айез Седай, повела след себе си Алдийб, и каменните порти бавно-бавно започнаха да се затварят след нея. После околният мрак ги обгърна безвъзвратно.
Фенерите им бяха единствената останала светлина от света. Ранд осъзна, че е притиснат рамо до рамо между Перин и Егвийн. Егвийн го погледна с широко отворени очи и се притисна още по-плътно, а Перин не се отдръпна, за да му направи място. Имаше нещо успокоително в това, че се допираше до други човешки същества, след като целият останал свят изглеждаше погълнат от мрака. Дори конете сякаш усещаха, че Пътищата ги притискат във все по-плътен и по-плътен възел.
Външно спокойни, Моарейн и Лан се метнаха на седлата си и Айез Седай каза:
— Трябва да поемем по своя път, Лоиал.
Лоиал се стресна и закима енергично.
— Да. Да, Айез Седай, права сте. Няма защо да се бавим повече. — Той посочи една широка бяла ивица, минаваща под нозете им, и Ранд отстъпи паникьосано встрани. Всички от Две реки постъпиха като него. Ранд беше помислил в началото, че подът е гладък, но той се оказа шуплест. Бялата черта беше накъсана. — Това ще ни отведе от Портала до Напътственика. А оттам… — Лоиал се огледа притеснено, след което се качи на коня си, забравил за доскорошното си нежелание да го язди. Краката му провиснаха от двете страни почти до земята. — Изобщо няма какво да се бавим повече — промърмори той.
Моарейн и Лан яздеха от двете страни на Огиер, следвайки бялата линия през мрака. Всички останали се струпаха колкото се може по-плътно зад тях и фенерите заподскачаха над главите им. Фенерите можеха да осигурят достатъчно светлина, за да осветят голямо помещение, но въпреки това светлината се стапяше само на няколко стъпки пред тях. Чернотата я спираше като плътна стена.
Ръката на Ранд непрекъснато докосваше дръжката на меча. Не че си въобразяваше, че около тях има нещо, срещу което би могъл да го извади; напротив, струваше му се, че наоколо просто не съществува никакво пространство, в което би могло да се спотайва нещо. Мехурът светлина, който ги обгръщаше, спокойно можеше да мине за свод на малка пещера. Ако се съдеше по липсата на каквато и да било промяна, можеше спокойно да се приеме, че конете просто тъпчат на едно място. Но докосването до меча му припомняше учението на Трам. За кратко дори успяваше да уталожи безпокойството и да овладее благодатната празнота. Тежестта обаче непрестанно се връщаше, притискайки празнотата в съзнанието му, докато тя не се превърнеше в нищожна, макар и уютна кухина, и той трябваше да започва отново и отново.