Изпита истинско облекчение едва когато най-сетне все пак настъпи някаква промяна — една висока каменна стена изникна сред мрака пред тях. Широката бяла ивица свърши в основата й. Металните криволици, врязани в широката каменна плоскост, смътно напомниха на Ранд с плавните си линии за лозниците и листата, врязани в портала. Безцветни пъпчици като от сипаница бяха осеяли и камък, и метал.
— Напътственика — каза Лоиал и се надвеси, присвил очи, над полегато изписаните метални резки.
— Огиерска писменост — поясни Моарейн. — Но е толкова проядено, че трудно различавам какво гласи.
— И на мен ми е трудно — промълви Лоиал. — Но е достатъчно, за да разбера, че трябва да тръгнем натам. — Той поведе коня си покрай Напътственика.
Границите на светлия кръг разкриха пред очите им нови каменни съоръжения, наподобяващи мостове, издигащи се в околния мрак, и полегати рампи, неоградени с никакъв парапет, водещи нагоре и надолу. Но между мостовете и рампите преминаваше висока до кръста балюстрада, сякаш пропадането наистина можеше да е гибелно. Балюстрадата беше изградена от млечнобял варовик и се гънеше в плавни завои и сложни спирали. Ранд намираше в сложната й плетеница нещо почти познато, но реши, че просто въображението му се домогва до всичко познато от външния свят, за да го оприличи с необичайната каменна плетеница.
Лоиал се спря в подножието на един от мостовете, разчете единствения ред, изписан върху тясната колона край него, кимна и подкара коня си по моста.
— Това е първият мост по пътеката ни — каза той през рамо.
Ранд се зачуди върху какво ли се крепи този мост. Конските копита издаваха стържещ звук. Навсякъде, докъдето стигаха очите му, повърхността беше осеяна с плитки дупки, ту малки, като пробити от игла, ту по-големи, сякаш камъкът беше прогнил. По предпазната стена също се виждаха пукнатини и шупли. На места се беше срутила на цял разтег разстояние. Доколкото можеше да прецени, този каменен мост с неузнаваеми размери можеше като нищо да ги отведе чак до центъра на земята, но видът му го караше само да се надява, че ще издържи достатъчно, докато се доберат до другия му край. „Където и да е това.“
Мостът все пак в един момент свърши и ги отведе до някакво място, което по нищо не се отличаваше от началото му. Ранд отново можа да види само онова, което се разкриваше от малкото светло петно на фенерите им, но имаше усещането, че тук пространството е по-широко, като било на нисък хълм, с мостове и рампи, тръгващи във всички посоки. „Острова“ — така го нарече Лоиал. Тук намериха още един, изписан отгоре до долу Напътственик, Ранд реши, че е поставен в самия център на Острова, но дали беше прав, или не, нямаше как да разбере. Лоиал прочете нещо, след което ги поведе по една от рампите, водеща нагоре и все по-нагоре.
След безкрайно изкачване по непрекъснато виещата се рампа стигнаха до друг Остров, досущ като предишния. Ранд се опита да си представи спиралната извивка на рампата и се отказа. „Не е възможно този Остров да се намира над предишния. Това просто не може да бъде.“
Лоиал се посъветва с указанията на поредната плоча, изпълнена с писмото на Огиер, намери нова колона — пътен знак и ги поведе по друг мост. Ранд беше загубил всякаква представа за посоката, в която вървяха.
Както вървяха сгушени в своя малък светлинен мехур, мостовете им изглеждаха абсолютно еднакви, само дето каменните перила на някои от тях бяха полурухнали, а други — не. Единствената разлика между Островите беше в степента на поражения върху плоскостта на Напътствениците. Ранд загуби представа за времето. Нещо повече — вече не можеше да си спомни по колко моста бяха преминали и колко рампи бяха пребродили. Стражникът обаче, изглежда, имаше някакъв часовник в главата си. Тъкмо когато Ранд за пръв път усети глад, Лан тихо обяви, че е станало обед, и слезе от коня си, за да развие вързоп с хляб, сирене и сушено месо от дисагите на товарния кон. Сега животното бе поверено на Перин. Бяха се озовали на поредния Остров и Лоиал старателно разчиташе указанията на Напътственика.
Мат понечи да слезе от седлото си, но Моарейн го спря.
— Времето в Пътищата е твърде скъпо, за да го губим. Особено за нас. Ще спрем едва когато дойде време за спане. — Лан междувременно се беше качил на гърба на Мандарб.