Ранд изгуби апетит при мисълта, че ще спят сред Пътищата. Тук цареше вечна нощ, но не такава нощ, в която човек можеше да заспи. Въпреки това похапна в движение, като всички останали. Беше доста неудобно едновременно да държи храната, пръта с фенера и юздите, но въпреки първоначалната липса на апетит облиза последните трохи хляб и сирене от дланите си и съжали, че няма повече. Дори започна да му се струва, че Пътищата не са чак толкова страшни, колкото им ги беше описал Лоиал. Наистина, внушаваха някакво тягостно чувство, като затишие пред буря, но иначе нищо в тях не се променяше. Нищо особено не се случваше. Пътищата започнаха да му се струват почти досадни.
А после тишината се наруши от стреснатото изръмжаване на Лоиал. Ранд се изправи на стремената, за да надникне над гърба на Огиер, и преглътна с мъка при това, което видя. Намираха се по средата на моста и само на няколко стъпки пред Лоиал той внезапно свършваше пред нащърбен пролом.
Глава 45
Какво дебне в сянка
Светлината от фенерите стигаше само колкото да се види отсрещният край на моста, издаден в мрака като счупен зъб на някакъв великан. Конят на Лоиал нервно тропна с копито и един откъртен камък полетя надолу в мъртвата чернилка. И да беше последвал някакъв звук от удара му на дъното, Ранд не го чу.
Ако изобщо имаше дъно, сигурно беше на хиляди стъпки надолу. Или изобщо нямаше дъно. Но на отсрещната страна успя да види какво има под моста, какво го поддържа. Нищо. Само някаква плътна ивица, не по-широка от един разтег, и абсолютно нищо под нея.
— До това ли успя да ни доведеш, Айез Седай? — обади се Нинив. — Всички тези премеждия, само за да разберем, че в края на краищата трябва да се върнем в Кемлин?
— Не е необходимо да се връщаме — отвърна Моарейн. — Не и чак до Кемлин. Към всяко място по Пътищата водят многобройни пътеки. Просто трябва да се върнем достатъчно назад, за да може Лоиал да намери друга пътека към Фал Дара. Лоиал? Лоиал!
— Какво? Ох. Да, Айез Седай. Мога да намеря и друга пътека. Не бях… — Погледът му отново се зарея в мрака и ушите му помръднаха. — Не бях и допускал, че разрухата е толкова голяма. Щом дори и мостовете се рушат, страхувам се, че мога и да не намеря пътеката, която искате. Може да се окаже, че не мога да намеря и пътя назад. Мостовете зад нас може би пропадат и в този момент.
— Трябва да има някакъв изход — промълви Перин. Очите му сякаш събираха светлината в себе си и светеха със златист блясък. „Вълк, дебнещ плячка — помисли си стреснато Ранд. — Точно на това прилича.“
— Да бъде тъй, както Колелото го изтъче — каза Моарейн. — Но не вярвам разрухата да е толкова бърза, колкото се страхуваш, Лоиал. Погледни камъка. Дори и аз мога да преценя, че това пропадане е старо.
— Да — отвърна замислено Лоиал. — Да, Айез Седай. Виждам. Тук няма нито дъжд, нито вятър, но този камък е рухнал поне преди десетина години. — Той закима и се ухили облекчено, така ощастливен от откритието, че за момент сякаш забрави за опасенията си. Но после се огледа и смутено сви рамене. — Но мога да намеря други пътеки по-лесно, отколкото пътека към Мафал Дадаранел. Какво ще кажете за Тар Валон например? Или за стеддинг Шангтай? От последния Остров до стеддинг Шангтай има само три моста. Предполагам, че в момента Стареите ме чакат да си поговорим.
— Фал Дара, Лоиал — сряза го Моарейн. — Окото на света се намира отвъд Фал Дара, а ние трябва да отидем при Окото.
— Фал Дара — Фал Дара — съгласи се неохотно Огиер. След като се върнаха на Острова, Лоиал се напрегна над покритата с надписи плоча, косматите му вежди провиснаха и той замърмори унесено, почти на себе си. Странната интонация на непознатата реч наподобяваше на басово чуруликане на птици. На Ранд му се стори странно, че толкова едри същества като него могат да имат така музикален език.
Най-сетне Огиер кимна и когато ги поведе към моста, който беше избрал, се вгледа с копнеж към пътния знак до съседния.
— Само три пресечки до стеддинг Шангтай. — Гигантът въздъхна, но ги поведе, без да се спира, и само извърна глава при третия мост. Озърна се със съжаление назад, когато тръгнаха по него, въпреки че мостът към родния му дом вече се беше скрил в мрака.
Ранд, който яздеше редом с него, каза:
— Когато всичко това свърши, Лоиал, ще ми покажеш своя стеддинг, а аз ще ти покажа Емондово поле. Но без никакви Пътища. Ще ходим пеш или ще яздим, ако ще да ни отнеме цяло лято.