— Ти вярваш ли, че някога ще свърши, Ранд?
Младежът го изгледа навъсено.
— Ти нали каза, че за два дни ще стигнем до Фал Дара.
— Нямам предвид Пътищата, Ранд. Говоря за всичко останало. — Лоиал се озърна през рамо към Айез Седай, която говореше тихо на Лан. — Какво те кара да мислиш, че всичко това изобщо някога ще свърши?
Мостовете и рампите ги водеха нагоре, надолу и на зигзаг. Понякога сред мрака от поредния Напътственик се изнизваше бяла линия, също като онази, която бяха последвали от Портала в Кемлин. Ранд забеляза, че не е единственият, който поглежда към тези линии с любопитство и малко тъга. Нинив, Перин и Мат, дори и Егвийн, също изоставяха тези линии с неохота. В края на всяка от тях имаше Портал, врата към техния свят, с небе, слънце и вятър. Дори и студеният вятър щеше да бъде добре дошъл. Но ги оставяха под суровия поглед на Айез Седай. И все пак поглеждаха с копнеж назад дори след като мракът поглъщаше Острова, Напътственика и бялата линия.
Ранд вече се прозяваше, когато Моарейн обяви, че ще спрат за нощувка на един от Островите. Мат огледа чернилката наоколо и се изкикоти на глас, но слезе от седлото си също толкова бързо, колкото останалите. Лан и момчетата разседлаха и спънаха конете, докато Нинив и Егвийн нагласиха малка лоена печка, за да стоплят чай. Приличаше на долната част на фенер. Лан им беше казал, че Стражниците използват такива в Погибелта, където било опасно да се пали дърво. Стражникът извади триноги от кошовете, които бяха свалили от товарния кон, за да разположат прътите с фенерите в кръг около бивака.
Лоиал огледа Напътственика, след което се отпусна на пода, кръстосал крака, и потърка с длан прашния шуплест камък.
— Някога по тези Острови са растели разни неща — промълви той с тъга. — Всички книги го казват. Зелена трева е имало тук, на която да спиш, мека като пухена постеля. Плодни дървета е имало, да подсладят храната ти с някоя ябълка, праскова или дъхава ягода. Сладки, хрупкави и сочни били те, каквото и да било времето отвън.
— И за лов няма нищо — изръмжа Перин и сякаш се стресна от това, което каза.
Егвийн подаде на Лоиал чаша чай. Той я задържа между пръстите си, зяпнал в нея, сякаш се мъчеше да намери плодните дървета на дъното й.
— Ти няма ли да пуснеш преградите? — обърна се Нинив към Моарейн. — Тук със сигурност се въдят по-лоши гадини от прилепите. Макар да не съм видяла нищо, го усещам.
Айез Седай отри с отвращение пръсти в дланите си.
— Това, което усещаш, е заразата. Покварата от Силата, създала Пътищата. Не бих използвала Единствената сила тук, в Пътищата, освен ако наистина не се налага. Заразата е толкова силна, че каквото и да се опитам да направя, скоро ще загние.
При тези думи всички притихнаха като Лоиал. Лан методично се залови с храната си, все едно че подклаждаше огън. Вкусът й изглеждаше без никакво значение за него, важна беше единствено необходимостта да зареди тялото си с енергия. Моарейн също се хранеше, при това толкова чисто, като че ли не седяха на някакъв гол камънак, озовали се буквално сред нищото, но Ранд едва се насили да вкуси някоя и друга хапка. Тънкото пламъче в лоената печка отделяше топлина само колкото да подгрее водата на чая, но той се надвеси над него, за да попие поне малко от нея. Раменете му се отриха в тези на Мат и Перин. Всички бяха образували плътен кръг около печката. Мат беше забравил за парчето хляб, сирене и късчето месо в ръцете си, а Перин остави плиткото си блюдо встрани само след няколко залъка. Настроението им ставаше все по-унило.
Моарейн ги изгледа с интерес, после остави глиненото си блюдо встрани и изтри устните си с кърпичка.
— Бих могла да ви кажа нещо весело. Не смятам, че Том Мерилин е мъртъв.
Ранд я изгледа остро.
— Но… Чезнещия…
— Мат ми разказа какво се е случило в Бели мост — каза Айез Седай. — Тамошните хора споменаха за някакъв веселчун, но никой не каза, че е загинал. Мисля, че щеше да се говори, ако наистина имаше убит веселчун. Бели мост не е чак толкова голям град, за да остане един веселчун незабелязан. А пък и Том е част от Шарката, която се заплита около вас тримата. Твърде важна част, смятам, за да бъде прекъсната нишката му толкова рано.
„Твърде важна част?“ — зачуди се Ранд. Откъде Моарейн можеше да знае?
— Мин ли го каза? Да не е видяла нещо, свързано с Том?
— Тя видя много неща — отвърна кисело Моарейн. — За всички вас. Жалко, че не мога да проумея и половината от това, което е видяла, но дори и тя не го проумява. Старите прегради рухват. Но независимо дали дарбата на Мин е древна, или отскорошна, тя провижда истината. Вашите съдби са свързани.