Докато яздеха, Ранд забеляза някакви разцепени дървета, сякаш ударени от мълнии.
— Студът — отговори Лан на незададения му въпрос. — Понякога зимата тук е толкова студена, че дървесната мъзга замръзва и те се цепят. Има нощи, в които можеш да чуеш как дървото се пука от студ, а въздухът е толкова остър, че ти се струва, че и той ще се разтресе. Това е съвсем обичайно, да не говорим за миналата зима.
Ранд поклати глава. Дървета да се цепят от студ? И то в една обикновена зима? А какво ли е било през миналата! Сигурно нещо невъобразимо.
— Кой каза „миналата зима“? — обади се Мат с тракащи зъби.
— Ха, това си е най-обикновена пролет, овчарю — отвърна Лан. — Чудесна пролет, колкото да оживее човек. Но ако искате горещина, какво пък, в Погибелта ще ви стане доста горещо.
— Кръв и пепел. Кръв и проклета пепел! — тихо промърмори Мат.
Започнаха да подминават ферми, но въпреки че беше време да се готвят гозбите за обяд, над каменните комини не се виеше никакъв пушек. Из полетата не се мяркаха нито хора, нито стока, макар понякога да се мяркаше по някой плуг или кола, изоставени, сякаш собственикът им щеше да се върне всяка минута.
В двора на една от фермите кълвеше самотно пиле. Едното крило на вратата към обора се люлееше свободно на вятъра; долната панта на другото се беше счупила и то се беше килнало. Високата къща с необичайно островърх покрив, който се допираше почти до земята, беше притихнала и мълчалива. Нямаше куче, което да се затича към оградата и да залае по тях. Насред двора бе захвърлена коса. Край кладенеца се виждаха преобърнати ведра.
— Къде ли са заминали всички? — попита Егвийн. — И защо? Отишли са си скоро.
— Какво те кара да мислиш така? — обади се Мат. — Като я гледам тази врата на обора, може да ги е нямало цяла зима. — Нинив и Егвийн го изгледаха, сякаш беше малоумен.
— Пердетата на прозорците — обясни търпеливо Егвийн. — Много тънки са за зимни пердета, дори и тук. Колкото и да е студено тук, никоя стопанка не би окачила такива преди повече от седмица-две.
Премъдрата кимна.
— Пердета — изкикоти се Перин. Но веднага изтри усмивката от лицето си, щом двете жени го изгледаха с вдигнати вежди. — О, съгласен съм с вас. Ръждата по онази коса в двора показва, че не е стояла повече от няколко дни на открито. Трябва да си го забелязал, Мат. Дори и да си пропуснал пердетата.
Ранд изгледа Перин накриво, стараейки се да прикрие удивлението си. Собственият му поглед беше по-остър от този на Перин беше поне когато ловяха заедно зайци из Западния лес, — но и той не бе забелязал острието на косата толкова добре, че чак да различи и ръждата по него.
— Все ми е едно къде са отишли — изръмжа Мат. — Това, което ми се ще, е само да намерим някое място с топло огнище. И то по скоро.
— Но защо ли са се махнали? — промърмори Ранд почти на себе си.
Погибелта не бешс далече оттук. Погибелта, където обитаваха всички Чезнещи и тролоци, с изключение на онези, които бяха слезли в Андор, за да ги преследват. Погибелта, където те самите отиваха.
— Нинив, може би все пак вие двете с Егвийн не трябва да тръгвате с нас към Окото — каза Ранд. Те го изгледаха така, сякаш им говореше глупости, но след като Погибелта беше толкова близо, той беше длъжен да направи последен опит. — Може би ще е достатъчно, че сте иаблизо. Моарейн не каза, че е необходимо да ходите там. Ти също, Лоиал. Защо не останете във Фал Дара? Докато се върнем, или да заминете за Тар Валон. Може би ще се намери някой търговски керван за там, или пък, бас държа, че Моарейн би могла дори да наеме някоя каляска. И после, когато всичко свърши, да се срещнем в Тар Валон.
— Тавирен. — Въздишката на Лоиал изтътна глухо като гръмотевица. — Ти завихряш живота на другите около себе си, Ранд ал-Тор. Ти и твоите приятели. Вашата съдба предопределя нашите. — Огиер сви рамене, а после изведнъж лицето му се разполови от широка усмивка. — А освен това, струва си да срещнеш Зеления човек. Стареят Хаман много пъти ми е разказвал за своята среща със Зеления човек, както и баща ми, а и повечето останали Стареи.
— Толкова много? — обади се Перин. — Според сказанията е трудно да се намери Зеления човек и никой не може да го намери два пъти.
— Не, два пъти не — съгласи се Лоиал. — Но пък аз никога не съм го срещал, нито вие. Той, изглежда, не избягва толкова нас, Огиер, колкото вас, човеците. Толкова много знае за дърветата. Знае дори Дървесните песни.