Приятелите му пожелаха „на добър час“ и той закрачи към двора на конюшнята, където стоеше колата с високите колелета.
Конюшнята представляваше дълга тясна постройка с покрит със слама покрив. Отделенията за животните, чиито подове бяха застлани със слама, изпълваха двете страни на мрачния коридор, осветен единствено от широко разтворените двойни порти в двата й края. Впрягът на амбуланта предъвкваше овеса си в осем от отделенията, а масивните дърански жребци, които майстор ал-Вийр отдаваше под наем, когато тегленето на изсечени дървета се оказваше свръх силите на фермерските кончета, заемаха още шест. Останалите три коня… Ранд си помисли, че може да свърже всеки кон с неговия ездач без никакви усилия. Високият, с издута гръд черен жребец трябваше да е на Лан. Гъвкавата бяла кобилка с висока шия, със ситни стъпки, грациозни като на танцуващо момиче, не можеше да е на никой друг, освен на Моарейн. А третият — дългокрак петнист скопец с прашливо кафяв цвят, съвършено подхождаше на Том Мерилин.
Трам го чакаше в дъното. Държеше Бела за поводите и разговаряше тихо с Хю и Тад. Преди Ранд да направи и две крачки в конюшнята, баща му кимна на конярите и изведе Бела, подканяйки безмълвно Ранд след себе си.
Двамата впрегнаха рунтавата кобила, без да си продумат. Трам изглеждаше така погълнат от мислите си, че Ранд не посмя да го заговори. Всъщност младежът не изгаряше чак толкова от нетърпение да се опита да убеди баща си в съществуването на черния ездач, още по-малко пък кмета. Утре щяха да разполагат с достатъчно време, след като Мат и Перин намереха други хора, които са виждали човека. Стига да намереха.
Потеглиха. Ранд свали лъка от гърба си, пристегна колчана към кръста си и закрачи покрай каруцата. Когато стигнаха до последните къщи на селото, извади една стрела и я сложи на тетивата. Нямаше какво друго да се види освен голи дървета, но въпреки това раменете му се стегнаха. Черният ездач можеше да се появи всеки миг, преди да го забележат. Можеше да не му остане време да извади стрела от колчана — така че беше по-добре да е готов.
— Татко — промълви той най-сетне. — Така и не разбрах защо Съветът трябваше да разпитва Падан Фейн. Струва ми се, че решението, което сте взели, можеше да се направи на място. Кметът едва ли не побърка всички в селото, споменавайки за Айез Седай и за Лъжедракона тук, в Две реки.
— Хората се държат странно, Ранд. Дори и най-добрите. Вземи например Харал Люхан. Майстор Люхан е як мъж, и смел при това, но не може да понесе мисълта за клане. Пребледнява като лист.
— Но какво общо има това с всичко останало? Всички знаят, че майстор Люхан не понася кръв, и никой освен Коплинови и Конгарови не обсъжда това.
— Работата е в следното, момко. Хората не винаги се държат така, както би очаквал от тях. Този народец зад гърба ни… ако градушка съсипе нивите им и ветровете отнесат покривите на къщите им, и ако вълците унищожат половината от стадата им, ще запретнат ръкави и ще започнат отначало. Ще ръмжат, но няма да си губят времето с оплаквания. Но само им подхвърли за Айез Седай и за Лъжедракона в Геалдан, и да видиш как веднага ще решат, че Геалдан не е толкова далече от другата страна на Гората на сенките, и че една права черта от Тар Валон до Геалдан няма да мине толкова на изток от нас. Сякаш Айез Седай няма да тръгнат по Пътя за Кемлин и Люгард, вместо да прекосяват страната! Още утре ще видиш — половината село ще е убедено, че войната всеки момент може да връхлети върху ни. Ще минат седмици, докато им го избиеш от главите. Един добър Бел Тин може донякъде да оправи нещата. Освен това те поне видяха, че Съветът поема грижата в свои ръце, и отсега насетне ще се вслушват в неговите думи. Избрали са ни, защото са преценили, че можем да обмислим разумно нещата, които са обща грижа. Доверяват се донякъде на мненията ни. Дори на това на Кен, което впрочем не говори много добре за всички ни. Все едно, ще чуят, че няма кой знае за какво да се тревожим, и ще ни повярват. Не че сами не могат да стигнат до този извод и че не биха го направили, но така поне няма да развалим празника и никой няма да се безпокои толкова за неща, които едва ли ще се случат. А пък ако се случат, въпреки всички вероятности… е, тогава поне стражите ще ни предупредят навреме, та да можем да направим това, което е по силите ни. Аз обаче наистина съм убеден, че няма да се стигне чак дотам.