Маса, голяма ракла и няколко стола съставяха цялата мебелировка, както и две стойки на стената, които веднага привлякоха вниманието на Ранд. На едната беше окачен дълъг двуостър меч, по висок от човешки бой. Под него имаше масивен боздуган с големи метални шипове, а до него — правоъгълен щит с изобразени върху него три лисици. На другата стойка бе окачено рицарско снаряжение, подредено така, както би го носил притежателят му. Дори тук, в самата сърцевина на цитаделата, оръжията и снаряжението изглеждаха готови всеки момент да влезнат в употреба. Както цялото обзавеждане, и те бяха масивни и само семпло украсени със златни инкрустации.
При тяхното влизане Агелмар се изправи и обиколи масата, отрупана с карти, пергаменти и пера, поставени на стойки до мастилниците. На пръв поглед видът му беше твърде миролюбив за цялата тази военна обстановка — синьо кадифено палто с висока бяла яка и меки кожени ботуши, — но след като го погледна повторно, Ранд реши, че се е заблудил. Като всички други войнствени мъже, които вече беше видял из двора, главата на Агелмар беше обръсната, с изключение на дългата опашка на темето му, вече съвсем побеляла. Лицето му беше сурово като на Лан, с малки бръчици само около очите. Очи като кафяв камък, които сега грееха усмихнати.
— Мир. Колко се радвам, че те виждам, Даи Шан — каза владетелят на Фал Дара. — И вас, Моарейн Айез Седай, може би още повече. Вашата поява ме топли, Айез Седай.
— Нинте каличние но домашита, Агелмар Даи Шан — отвърна официално Моарейн, но с нотка, подсказваща, че са стари приятели. — Вашето госпоприемство ме топли, лорд Агелмар.
— Кодоме каличние хо ни, Айез Седай, хей. Тук Айез Седай винаги е приета радушно. — Той се обърна към Лоиал. — Вие сега сте далеч от стеддинг, Огиер, но сте чест за Фал Дара. Вечна слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо, хей.
— Недостоен съм — отвърна Лоиал с поклон. — Честта е моя. — Той погледна към суровите каменни стени и изглежда, се бореше със себе си. Ранд се зарадва, че Огиер успя да се въздържи от друг коментар.
В стаята влязоха слуги в черно-златисти ливреи. Някои поднесоха върху сребърни подноси сгънати кърпи, влажни и топли, та пътниците да избършат праха по лицата и ръцете си. Други носеха греяно вино с подправки и купи с изсушени сливи и кайсии. Лорд Агелмар се разпореди да приготвят стаи за отдих и бани.
— Дълъг е пътят от Тар Валон — каза той. — Трябва да сте много уморени.
— Маршрутът, по който минахме, беше кратък — отвърна Лан. — Но не по-малко изтощителен от дългия.
Агелмар изглеждаше леко озадачен, след като Стражникът не поясни нищо повече, но само промълви:
— Няколко дни почивка и напълно ще се възстановите.
— Моля ви за подслон само за една нощ, лорд Агелмар — отвърна Моарейн. — За нас и за конете ни. И пресни провизии за утре заран, ако можете да ни отделите. Опасявам се, че трябва да ви напуснем много скоро.
Агелмар се намръщи.
— Но аз смятах… Моарейн Седай, нямам право да ви моля за това, но в Тарвинската клисура вашето присъствие ще бъде по-ценно от хиляда копия. Както и вашето, Даи Шан. Хиляди мъже ще се притекат само като чуят, че Златният жерав отново е полетял.
— Седемте кули са разрушени — отвърна дрезгаво Лан. — И Малкиер е мъртва. Малцина останаха от нея, пръснати по земния лик. Аз съм Стражник, Агелмар. Заклел съм се в Пламъка на Тар Валон и дългът ме обвързва с Погибелта.
— Разбира се, Даи Ш… Лан. Разбира се. Но няколко дни забавяне, е, най-много няколко седмици, няма да са от голямо значение. Вие сте необходим. Вие, както и Моарейн Седай.
Моарейн си взе сребърен бокал от един от слугите.
— Ингтар, изглежда, е убеден, че ще се преборите с тази заплаха, както сте ги надвивали толкова пъти през годините.
— Айез Седай — отвърна кисело Агелмар. — Ако се наложи Ингтар да язди сам до Тарвинската клисура, той ще язди, провъзгласявайки по целия си път, че тролоците и този път ще бъдат отблъснати. Гордостта му е толкова голяма, че е в състояние да си повярва, че и сам може да ги надвие.
— Този път не е толкова убеден, колкото си мислиш, Агелмар. — Стражникът задържа бокала в ръката си, без да отпива. — Много ли е тежко положението?