Агелмар сс поколеба, после издърпа една карта от купчината на масата, погледна я за миг и я хвърли обратно.
— Щом тръгнем към Клисурата — промълви той тихо, — народът ще бъде отпратен на юг към Фал Моран. Надявам се поне столицата да удържи. Мир, трябва да удържи. Все нещо трябва да удържи.
— Толкова ли е зле? — попита Лан, а Агелмар кимна унило. Ранд, Мат и Перин се спогледаха тревожно. Не беше трудно да се повярва, че тролоците, струпващи се в Погибелта, се готвят да тръгнат срещу тях тримата. Агелмар продължи мрачно:
— Кандор, Арафел, Салдеа — тролоците ги нападаха през цялата зима. Такова нещо не е бивало от Тролокските войни насам; набезите никога не са бивали така жестоки и кръвопролитни. Всеки крал и всеки съвет е убеден, че откъм Погибелта иде голям щурм; и всеки в Граничните земи е убеден, че щурмът е срещу неговата земя. Никой от техните съгледвачи и никой от Стражниците не съобщава, че тролоците се трупат до тяхната граница, както тук при нас, но въпреки това са убедени и всеки от тях се страхува да изпрати свои воини на друго място. Хората мълвят, че светът е на свършване, че Тъмния отново се е освободил от оковите. Шиенар сама ще тръгне в поход към Тарвинската клисура и враговете ще ни превъзхождат най-малко десет към един. Най-малко. Това може да се окаже последният Сбор на копията.
— Лан… не! — Даи Шан, защото ти все пак си Увенчаният с диадема Боен повелител на Малкиер, каквото и да казваш. Даи Шан, пряпорецът на Златния жерав в челото на колоната ще повдигне духа на мъжете, които знаят, че тръгват на север, за да умрат. Мълвата ще се разнесе като горски пожар и макар кралете им да са заповядали да стоят по местата си, копия ще се стекат от Арафел и Кандор, та дори и от далечна Салдеа. Макар и да не могат да пристигнат навреме, за да застанат редом до нас в Клисурата, те могат да спасят Шиенар.
Лан заби поглед във виното си. Лицето му не се промени, но виното се разля по ръката му, понеже сребърният бокал се смачка в стиснатата му десница. Един от слугите го взе от ръката му и я изтри с кърпа; друг постави в ръката му нов бокал. Лан сякаш не забеляза всичко това.
— Не мога! — прошепна той. Очите му блестяха от гняв, но гласът му бе спокоен. — Аз съм Стражник, Агелмар. — Острият му поглед се плъзна по лицата на Ранд и Мат, Перин и Моарейн. — При първи зори тръгвам към Погибелта.
Агелмар въздъхна тежко.
— Моарейн Седай, вие поне няма ли да дойдете? Една Айез Седай би могла да промени развоя на битката.
— Не мога, лорд Агелмар. — Моарейн изглеждаше обезпокоена. — Наистина тежка битка предстои, не е случайно, че тролоците се сбират край Шиенар, но нашата битка, истинската битка е с Тъмния и тя ще се състои в Погибелта, при Окото на света. Вие трябва да водите вашата битка, ние нашата.
— Не ми казвайте, че се е освободил! — Гласът на коравия като скала Агелмар изкънтя отчаяно, но Моарейн бързо поклати глава.
— Все още не. Ако ние спечелим при Окото на света, може би никога повече няма да се измъкне.
— Но нима можете да намерите Окото, Айез Седай? Ако задържането на Тъмния в затвора му зависи от това, то все едно че всички ние сме загинали. Мнозина са се опитвали и са се проваляли.
— Мога да го намеря, лорд Агелмар. Надеждата все още не е изгубена.
Агелмар замислено я изгледа, а после погледна и останалите. Изглеждаше твърде озадачен от присъствието на Нинив и Егвийн — грубите им селски дрехи ярко се различаваха от копринените одежди на Моарейн, макар и нейните да бяха изцапани и запрашени от пътя.
— Те също ли са Айез Седай? — попита той със съмнение. Моарейн мълчаливо поклати глава и той се обърка още повече. Погледът му обходи младежите от Емондово поле и се спря на Ранд, който попипваше увития в червен плат меч на кръста си.
— Странна охрана си водите, Айез Седай. Само един боец. — След това погледна към Перин и секирата, окачена на колана му. — Може би двама. Но и двамата са почти момци. Нека поне да пратя хора с вас. Стотина копия повече или по-малко няма съществено да променят нещата в Клисурата, докато на вас ще ви трябва много повече от един Стражник и трима младоци. А и двете жени няма да помогнат много, освен ако не са предрешени айилки. Тази година в Погибелта е по-лошо от обикновено. Тя… се размърдва.
— Сто копия ще са твърде много — отвърна Лан. — А хиляда няма да стигнат. Колкото по-голям отряд вземем в Погибелта, толкова по-голяма е вероятността да привлечем внимание. Трябва да стигнем до Окото без битка, ако може. Сам знаеш, че когато тролоците предприемат сражение сред Погибелта, изходът е почти предрешен.