Агелмар кимна мрачно, но все пак не искаше да се предаде.
— Тогава по-малко. Дори десетина добри воини ще ти осигурят по-сигурното превеждане на Моарейн Седай и другите две жени до Зеления човек, отколкото само тези трима млади приятели.
Ранд внезапно осъзна, че според владетеля на Фал Дара тъкмо Нинив и Егвийн, заедно с Моарейн, щяха да се сражават с Тъмния. Това изглеждаше естествено. Подобна битка предполагаше използването на Единствената сила, а това означаваше жени. „Такава битка предполага използването на Силата.“ Той пъхна палци под колана си и го стисна здраво, за да спре треперенето на ръцете си.
— Никакви воини — заяви Моарейн. Агелмар отвори отново уста, но тя продължи, без да му позволи да се намеси. — Всичко опира до природата на Окото и същността на Зеления човек. Колцина от Фал Дара изобщо са намирали Зеления човек и са се добирали до Окото?
— Изобщо? — Агелмар повдигна рамене. — От Стогодишната война насам не могат да се съберат на пръстите на едната ми ръка.
— И никой не е стигал до Окото на света — добави Моарейн. — Освен ако Зеления човек сам не пожелае да го намерят. Нуждата е ключът, и намерението. Знам къде да отида… Била съм там и преди.
Ранд извърна глава изумен. Погледнаха я и другите, но Айез Седай сякаш не забеляза реакцията им.
— Но ако дори само един сред нас търси славата в желанието си името му да се добави към останалите четирима, може никога да не го намерим, макар че ще ги заведа точно на мястото, което си спомням.
— Вие сте виждали Зеления човек, Моарейн Седай? — Владетелят на Фал Дара беше искрено впечатлен. — Но щом като вече сте го срещали…
— Нуждата е ключът — повтори тихо Моарейн. — А няма по-велика нужда от моята. От нашата. А и аз разполагам с нещо, което другите търсачи не са имали.
Очите й за миг се откъснаха от лицето на Агелмар и се стрелнаха към Лоиал.
— Тавирен — промълви тихо Огиер.
Агелмар вдигна ръце.
— Ще бъде, както кажете, Айез Седай. Мир, щом истинската битка ще се състои при Окото на света, изкушавам се да развея флага на Черния ястреб след вас, вместо към Клисурата. Бих могъл да ви проправя път…
— Това би било истинско бедствие, лорд Агелмар. Пълно поражение, както при Клисурата, така и при Окото. Вие имате вашата битка, ние — нашата.
— Мир! Както кажете, Айез Седай.
След като решението бе взето, колкото и да не му харесваше, гологлавият владетел на Фал Дара ги покани на трапезата си, като през цялото време си говореха за ловни соколи, коне и кучета, без никой повече да споменава за тролоци, за Тарвинската клисура или за Окото на света.
Трапезарията също беше обзаведена сурово. Голяма камина огряваше стаята, но не толкова, че човек, извикан внезапно навън, да се стресне от студа. Слуги в ливреи им поднесоха гореща супа, хляб и сирене, а разговорът продължи за книги и музика, докато лорд Агелмар не забеляза, че хората от Емондово поле седят смълчани. Като добър домакин, той учтиво им зададе приканващи въпроси, целящи да ги изкарат от свенливото мълчание.
Ранд скоро се усети, че му се иска да разкаже за Емондово поле и Две реки. Трябваше да прояви усилие, за да не се впуска в дълги разкази. Надяваше се, че и останалите ще успеят да се сдържат, особено Мат. Единствена Нинив остана мълчалива, похапвайки и отпивайки сдържано от чашата си.
— У нас, в Две реки имаме една песен — изтърси Мат. — „На връщане от Тарвинската клисура“. — Той млъкна разколебан, усетил, че отново е повдигнал тема, която всички досега старателно отбягваха, но Агелмар се справи леко.
— Нищо чудно. Малко земи не са изпращали през годините свои мъже да отблъснат Погибелта.
Ранд се спогледа с Мат и Перин. Мат безмълвно оформи с устни името Манедерен.
Агелмар пошепна нещо на един от слугите и скоро той донесе кутия табак и лули за Лан, Лоиал и лорд Агелмар.
— Табак от Две реки — кимна одобрително владетелят на Фал Дара, докато тримата тъпчеха лулите си. — Трудно стига дотук, но си струва цената.
Когато Лоиал и двамата мъже запухкаха доволно, Агелмар хвърли поглед към Огиер.
— Изглеждащ ми смутен, Строителю. Не си обзет от Копнежа, надявам се. От колко време си извън стеддинг?
— Не е от Копнежа и не съм бил навън чак толкова дълго. — Лоиал сви рамене и от лулата му се изви спирала сиво-синкав дим. — Очаквах… надявах се… че дъбравата все още ще е тук. Или поне някакви останки от Мафал Дадаранел.