— Граничните земи са странно място да търсиш… — почна Агелмар, но Мат го прекъсна.
— Амбулантът!
— Падан Фейн — съгласи се Перин и закима.
— Просякът — добави дрезгаво Ранд и подскочи на стола си, стреснат от внезапната омраза, блеснала в очите на Фейн. — Това е човекът, който разпитваше за нас из Кемлин. Той беше.
— Е, значи това наистина ви засяга, Айез Седай — промълви замислено Агелмар.
Моарейн кимна.
— Много се опасявам, че наистина ни засяга.
— Аз не исках — проплака Фейн. — Той ме накара! Той, с пламтящите си очи. — Ранд трепна. Мат беше пъхнал ръка под сетрето си, без съмнение стиснал отново камата от Шадар Логот. — Той ме превърна в своя хрътка! В негова хрътка, да душа и преследвам без мир и покой. Само в негова хрътка, дори след като ме изхвърли.
— Това не засяга всички присъстващи — каза мрачно Моарейн. — Има ли къде да поговоря с него насаме, лорд Агелмар? — Устата й се беше стиснала от отвращение. — И първо го измийте. Може да се наложи да го докосна. — Агелмар кимна и заговори тихо на Ингтар, който се поклони и излезе.
— Не можете да ме заставите! — Гласът беше на Фейн, но сега той вече не плачеше, а жалкото хленчене се бе сменило с рязък, арогантен тон. Вече стоеше изправен, гърбицата му бе изчезнала. Отметнал глава, той извика към тавана: — Никога вече! Няма… да… позволя! — Той погледна надменно Агелмар, сякаш ескортиращите го воини бяха собствената му стража, а владетелят на Фал Дара не беше този, който го бе задържал, а равен нему. — Тонът му стана угоднически и мазен. — Тук има някакво недоразумение, велики владетелю. Понякога ме спохождат видения, но това скоро ще мине. Да, скоро ще се отърва от тях. — И пръстите му презрително дръпнаха дрипите, с които се беше навлякъл. — Не се подвеждайте от всичко това, велики владетелю. Трябваше да се крия от онези, които се опитваха да ме спрат, а пътят ми беше дълъг и труден. Но най-сетне стигнах земи, в които хората все още познават заплахите на Баалзамон, където мъжете все още се сражават срещу Тъмния.
Ранд го гледаше задавен. Гласът наистина беше на Фейн, но думите му изобщо не звучаха като от устата на амбуланта.
— Значи си дошъл тук, защото ние се сражаваме с тролоци? — каза Агелмар. — И си толкова важен, че някой се опитва да те спре? Тези хора казват, че си амбулант на име Падан Фейн, и че тъкмо ти си ги преследвал.
Фейн се поколеба. Лудешкият му поглед трескаво обходи хората от Емондово поле, след което отново се върна на Агелмар. Ранд усети омразата в този поглед, както и страха. Но когато Фейн заговори отново, гласът му прозвуча невъзмутимо.
— Падан Фейн е просто една от многото маски, които трябваше да нося през всичките тези години. Мраколюбци ме преследват, защото разбрах как може да бъде победена Сянката. Мога да ви покажа как да го сразите, велики владетелю.
— Справяме се и сами, според човешките си възможности — отвърна сухо Агелмар. — Колелото тъче, както то само пожелае, но ние тук сме се сражавали с Тъмния почти от самото Разрушение на света, без разни амбуланти да ни учат как да го правим.
— Велики владетелю, вашата мощ е неоспорима, но може ли тя да се противопоставя вечно на Тъмния? Нима не ви се е случвало да изпитвате безсилие? Простете ми за грубостта, велики владетелю, но вие сте смъртен човек и той в края на краищата ще ви скърши. Знам го, повярвайте, че го знам. Но аз мога да ви покажа как да изтриете Сянката от земята, велики владетелю. — Тонът му стана още по-мазен, макар и високомерен. — Само ако опитате да се възползвате от съвета ми, ще се убедите, велики владетелю. Вие сам ще изчистите земята. Вие, велики владетелю, можете да го постигнете, стига да насочите своята мощ в правилна посока. Не позволявайте повече на Тар Валон да ви вплита в своите примки и можете да спасите света. Велики владетелю, вие ще се превърнете в човека, когото историята ще запомни с това, че е донесъл окончателната победа на Светлината. — Стражите стояха на местата си, но бяха стиснали здраво дългите дръжки на алебардите си, сякаш смятаха, че ще се наложи да ги употребят.
— Твърде много си въобразява за обикновен амбулант — промълви Агелмар през рамо към Лан. — Смятам, че Ингтар е прав. Той просто е луд.
Очите на Фейн проблеснаха от гняв, но гласът му остана гладък и мазен.
— Велики владетелю, знам, че думите ми може би изглеждат надути, но стига само вие да… — Той изведнъж млъкна и отстъпи назад, понеже Моарейн се изправи и бавно заобиколи масата. Само снишените алебарди на стражите попречиха на Фейн да се изниже заднишком от стаята.