Моарейн се спря зад стола на Мат, постави ръка на рамото му и се надвеси, шепнейки нещо в ухото му. Никой не чу какво му каза, но напрежението се стопи от лицето му и той измъкна ръката си от сетрето. Айез Седай продължи и застана до Агелмар, с очи впити във Фейн. Амбулантът отново се сви и изгърби.
— Мразя го — проплака той. — Искам да се освободя от него. Искам отново да тръгна в Светлината. — Раменете му се разтресоха и сълзите бликнаха отново от очите му. — Той ме накара да го направя.
— Боя се, че той е нещо много повече от амбулант, лорд Агелмар — промълви Моарейн. — По-нищожен от човек, по-страшен от усойница и по-опасен, отколкото можете да си представите. Може да го изкъпят и след като поговоря с него. Нямам време за губене. Хайде, Лан.
Глава 47
Още прорицания на Колелото
Ранд спря да крачи край масата и хвърли поглед към приятелите си. Перин беше натрошил къшей хляб и разсеяно разместваше трохи по грубата повърхност на масата. Жълтите му очи се взираха немигащи в трохите, но изглежда, виждаха нещо, което се намираше далеч отвъд тях. Мат се беше присвил в стола си, полупритворил очи, и на лицето му се беше изписала полуусмивка. Нервна усмивка, някак си невесела. И от време на време несъзнателно докосваше камата от Шадар Логот през сетрето.
Лоиал поне изобщо не изглеждаше угрижен. Оглеждаше стените. Отначало бе застанал в средата на стаята зяпнал, въртейки се бавно в кръг; сега почти допираше широкия си нос в камъка и леко проследяваше някаква фуга с кутрето си, по-дебело и от най-едрия човешки палец. От време на време притваряше очи, сякаш допирът беше по-съществен от гледането. Ушите му потрепваха леко и той си мърмореше нещо на огиерски, сякаш беше забравил за присъствието на останалите.
Лорд Агелмар стоеше пред голямата камина и разговаряше тихо с Нинив и Егвийн. Веше добър домакин, умеещ да предразположи гостите си да забравят своите тревоги. Няколко от разказите му накараха Егвийн да се изкиска. А веднъж дори самата Нинив отметна глава и се разсмя гърлено. Ранд се стресна от неочаквания звук и отново подскочи, когато столът на Мат изтрещя на пода.
— Кръв и пепел! — изръмжа Мат. — Какво толкова я задържа? — Той изправи стола си и отново се сгуши в него, без да поглежда към околните. Ръката му пак се плъзна под сетрето.
Владетелят на Фал Дара го изгледа — погледът му обхвана за миг и Ранд и Перин, без изразът му да се промени — след което отново се обърна към жените.
— Милорд — говореше Егвийн така свойски, сякаш цял живот беше употребявала титли — аз мислех, че е просто Стражник, но вие го наричате Даи Шан и говорите за пряпорец на Златния жерав. Понякога се изразявате така, сякаш е едва ли не крал. Помня, че веднъж Моарейн го нарече последния Владетел на Седемте кули. Кой е той всъщност?
Нинив съсредоточено оглеждаше чашата в ръцете си, но Ранд забеляза, че се вслушва по-напрегнато и от Егвийн. Младежът се спря и се опита да чуе, без да създава впечатление, че подслушва.
— Владетелят на Седемте кули — произнесе Агелмар намръщено. — Древна титла, лейди Егвийн. Дори тази на Върховните владетели на Тийр не е по-стара, въпреки че титлата Кралица на Андор е древна почти колкото нея. — Той въздъхна и поклати глава. — Той не говори за това, но тази история е добре известна по Границата. Той е крал, или по-скоро е трябвало да бъде, ал-Лан Мандрагоран, Владетел на Седемте кули, Владетел на Езерата, некоронован крал на малкиерите. — Бръснатата му глава се вдигна и очите му блеснаха, сякаш изпитваше бащинска гордост. Гласът му заехтя по-мощен, изпълнен със сила. Всички в стаята вече можеха да го чуят, без да се напрягат. — Ние в Шиенар се наричаме Бранители на Границата, но само преди по-малко от петдесет години Шиенар не беше наистина част от Граничните земи. На север от нас, както и от Арафел, се намираше Малкиер. Копията на Шиенар ходеха на север, но тъкмо Малкиер възпираха Погибелта. Малкиер, Мирът да закриля спомена за нея и Светлината да освети нейното име.
— Значи Лан е от Малкиер — промълви тихо Нинив. Изглеждаше разтревожена.
Думите й не прозвучаха като въпрос, но Агелмар кимна.
— Да, лейди Нинив, той е синът на ал-Акир Мандрагоран, последния коронован крал на Малкиер. Питате се как е станал това, което е сега? В началото на всичко, може би, стои Лаин. Предизвикан, Лаин Мандрагоран, братът на краля, повел своите копия през Погибелта към Изпепелените земи, към самия Шайол Гул може би. Предизвикала го Бреан, жената на Лаин, поради завистта, която изгаряла сърцето й заради това, че на трона бил издигнат ал-Акир, а не Лаин. Кралят и Лаин били толкова близки, колкото може да са двама братя, близки като близнаци, дори след като кралското „ал“ било добавено към името на Акир, но ревността раздирала Бреан. Лаин бил възхваляван заради своите подвизи, и напълно справедливо, но дори и той не можел да засенчи славата на ал-Акир. Като човек и като крал, такъв като него се ражда веднъж на сто години, ако не и по-рядко. Мир да закриля паметта му и тази на ел-Леанна.