Ранд изпухтя. Да си член на Съвета явно беше по-сложна работа, отколкото си мислеше. Каруцата им затрополи по Каменния път.
— Някой освен Перин видял ли е този странен конник? — попита Трам.
— Мат го е видял, но… — Ранд примигна смутено и погледна към баща си над гърба на Бела. — Ти повярва ли ми? Трябва да се върна. Трябва да им го кажа…
— Стой, момчето ми, стой! Нима смяташ, че те заговарям за него чак сега, без да има някаква причина?
Макар и с неохота, Ранд продължи да крачи до колата, скърцаща зад търпеливата Бела.
— Защо да не мога да го кажа на останалите?
— Те сами ще го разберат, и то скоро. Перин ще мълчи, но за Мат не съм сигурен. Мълвата ще плъзне по фермите и след някой и друг час в Емондово поле няма да има ни един над шестнайсет години, поне такъв, който може да носи някаква отговорност за приказките си, който да не е чул, че около селото скита някакъв странник.
— Странник ли? — отвърна Ранд. — Ако беше го видял, нямаше да пожелаеш да го видиш и на десет мили наоколо. Че и на сто, ако щеш.
— Може и да си прав — отвърна Трам спокойно. — Може да е просто някой бежанец от онези бъркотии в Геалдан, или по-скоро някой крадец, който си мисли, че да обира тук ще му е по-лесно, отколкото в Бейрлон или в Таренов сал. И така да е, никой тук не разполага с толкова, че да си позволи да го обират. Ако пък човекът се мъчи да се измъкне от войната… е, и това все пак не е извинение да плашиш хората. Щом пуснем стражите, или ще го намерят, или ще го подплашат и ще го накарат да избяга.
— Надявам се да го изплашат. Но защо ми повярва чак сега, а заранта не?
— Тогава трябваше да повярвам на собствените си очи, момко, а не видях нищо. — Трам разтърси прошарената си глава. — Както изглежда, само млади мъже виждат този човек. Но когато Харал Люхан ми спомена, че Перин виждал сенки, ми стана ясно. Най-голямото момче на Джон Тейн също го е видяло, както и момчето на Самел Крейв, Бандри. Е, щом всичките твърдите, че сте видели нещо — а всички сте стабилни момци, — започваме да си мислим, че може би наистина е тъдява, нищо че ние самите не сме го видели. Всички освен Кен, разбира се. Все едно, тъкмо за това се прибираме у дома. Ако и двамата ни няма, този странник може да направи някаква поразия. Да не беше празникът, нямаше да се върна в селото и утре. Но не можем сами да се превърнем в затворници в къщите си само защото някакъв си странник се мотае наоколо.
— Не знаех за Бан, нито за Лем — отвърна Ранд. — Тримата се канехме да отидем при кмета утре, но се притеснявахме, че няма да ни повярва.
— Сивите коси все още не означават, че мозъците ни са станали на пихтия — отвърна му сухо Трам. — Тъй че дръж окото си будно. Може би и аз ще го забележа, ако отново ни се изпречи.
Глава 5
Нощта срещу Бел Тин
Когато стигнаха до фермата, слънцето беше увиснало по средата на пътя си между зенита и залеза. Къщата не беше голяма, нямаше нищо общо с големите фермерски къщи на изток, жилища, разраснали се в продължение на много години, за да подслонят многолюдни родове. В околностите на Две реки това често включваше три-четири поколения под един покрив, в това число стринки, чичовци, братовчеди и племенници. Трам и Ранд бяха смятани за малко особняци, едно, че живееха сами, и второ, че фермата им се намираше дълбоко в Западния лес.
Повечето стаи бяха на долния етаж, почти правоъгълник, без крила и пристройки. Под стръмния, покрит със слама покрив се помещаваха две спални и тавански склад. Макар варта по яките дървени стени да се беше износила след зимните хали, къщата все още си беше здрава. Сламеният покрив се крепеше, а вратите и кепенците на прозорците се държаха добре на пантите си, без да поддават.
Къщата, оборът и каменната кошара за овцете оформяха точките на триъгълника около двора, на който се бяха осмелили да излязат няколко пилета. До кошарата имаше полуоткрит навес за овцете и каменно корито за водопой. На поляните между двора и гората стърчеше висока сушилня. Малцина фермери в Две реки можеха да се оправят, без да продадат малко изсушена вълна и табак на минаващите изкупвачи.
Кочът с тежките рога вдигна глава, щом влязоха, овцете останаха полегнали спокойно или изправени, с глави, надвесени над яслите. Вълната им беше станала гъста и закъдрена, но все още бе твърде студено за стригане.