— При това най-красивата — избоботи Лоиал. — С изключение на Тар Валон. — Той слушаше също толкова напрегнато, колкото и останалите. — Огиер си спомнят с много обич за Манедерен. — Агелмар вдигна удивен вежди и името беззвучно се оформи на устните му. — Манедерен.
— Лорд Агелмар — каза Моарейн. — Ще ви кажа как да намерите Портала на Мафал Дадаранел. Трябва да бъде зазидан здраво и около него да се постави постоянна стража. И никой да не се допуска наблизо. Получовеците все още не са научили всичко за Пътищата, но този Портал се намира на юг, само на няколко мили от Фал Дара.
Владетелят на Фал Дара тръсна глава, сякаш бе изпаднал в транс.
— На юг? Мир! Не ни трябва такова нещо, Светлината да ни освети. Ще бъде сторено.
— Да не би Фейн да ни е преследвал през Пътищата? — попита Перин. — Сигурно така е станало.
Моарейн кимна.
— Фейн би преследвал вас тримата и в гроба, защото е длъжен да го прави. След провала в Емондово поле Чезнещия не му позволил да язди с него, макар той да смятал, че трябва да му намерят най-добрия кон в Две реки и да язди начело. Мърдраалът го принудил да тича с тролоците и те да го носят, когато краката му изнемогвали. Говорели помежду си така, че да ги разбира, като спорели как най-добре да го сготвят, след като престане да им бъде полезен. Фейн твърди, че се обърнал срещу Тъмния, преди да стигнат до Тарен. Но понякога алчността му към обещаните му награди сама се разкрива.
— Когато ние се измъкнахме, прехвърляйки Тарен, мърдраалът отвел тролоците до най-близкия Портал в Мъгливите планини и пуснал Фейн да премине сам. Тогава той си помислил, че се е освободил от тях, но преди да стигне в Бейрлон, го намерил друг Чезнещ — доста по-нелюбезен от предишния. Накарал го да спи, сгънат на две, сред добитъка, който тролоците водели за храна, за да му припомни какво го чака, ако се провали. Използвал го чак до Шадар Логот. По това време Фейн вече бил готов да предложи и собствената си майка на мърдраала, стига той да го пусне на свобода, но Тъмния никога не пуска драговолно юзда, щом я хване веднъж.
— Това, което направих там, като изпратих илюзорните ни следи и миризми към планините, подлъгало мърдраала, но не и Фейн. Получовеците не му повярвали и го повлекли на каишка като куче. Едва след като ние продължихме да им се измъкваме, макар и с малко, колкото и да напираха към нас, някои от тях започнали да му вярват. Това били четиримата, които се върнаха при Шадар Логот. Фейн твърди, че Тъмния ги подкарвал лично.
Агелмар замислено поклати глава.
— Тъмния? Ба! Този човек или лъже, или е много луд. Ако Сърцезъбия се е обвободил, ние всички щяхме вече да сме мъртви, ако не и нещо по-лошо.
— Фейн казва истината така, както той я вижда — каза Моарейн. — Не може да ме излъже, макар че скри много неща. Етс собствените му думи: „Баал-замон се появяваше като примигващ пламък на свещ, изчезваше и отново се появяваше, никога два пътг на едно място. Очите му обгаряха Мърдраал, а огънят от устата му ни пърлеше.“
— Да — промълви Лан. — Нещо докара цели четирима Чезнещи там, където те не смеят да влизат — в място, от което се боят почти толкова, колкото от яростта на Тъмния.
Агелмар изръмжа, като че ли някой го беше изритал.
— Зло срещу зло се възправили сред руините — продължи Моарейн. — Гадост срещу гнусотия. Когато Фейн ми заговори за това, зъбите му тракаха. Много тролоци били изклани, погълнати от Машадар и разни други неща, в това число и тролокът, който държал каишката на Фейн. И той избягал от града, сякаш от Гърнето на Черната Орис в Шайол Гул. И повярвал, че най-сетне е на свобода. Смятал да бяга, та Баал-замон никога да не го намери, до края на света, ако трябвало. Представете си ужаса, който изпитал, когато открил, че подтикът му да ви преследва не намалял. Вместо това той ставал все по-силен и по-остър с всеки изминал ден. Не можел да яде нищо освен боклука, който можел да намери, докато ви гонел, змии и гущери, които хващал, без да спира да тича, изгнили огризки от купчините смет, изровени набързо сред нощния мрак — и не можел да спре, докато пълното изтощение не го събаряло на земята. И веднага щом намирал сили да се изправи, този подтик го тласкал напред. Когато доближил Кемлин, вече усещал плячката си, макар да била на цяла миля. Дори тук, долу в тъмницата, от време на време той вдига очи нагоре, без сам да разбира какво прави. И гледа точно към тази стая.