— Благоволете да ме извините, Моарейн Айез Седай. Извини ме, Даи Шан. Извини ме, Строителю. Лорд Агелмар ми нареди да не продължавам по-нататък. — Беше недоволен от това, целият свят като че ли му беше крив.
— Това го обмислихме двамата с лорд Агелмар — каза Моарейн.
Ингтар изсумтя кисело.
— Извинете, Айез Седай. — Съвсем не звучеше искрено. — Да ви придружа дотук за мен означава, че мога да не стигна до Клисурата преди началото на битката. Лишен съм от възможността да застана редом с останалите воини, а в същото време ми се заповядва да не продължавам нито стъпка отвъд граничния пилон, сякаш никога досега не съм влизал в Погибелта. А милорд Агелмар дори и не пожела да ми обясни защо. — Той изгледа презрително Ранд и останалите — беше научил, че те ще придружат Лан в Погибелта.
— Ако толкова иска, може да отиде на мое място — промърмори Мат към Ранд. Лан изгледа остро и двамата. Мат сведе поглед и се изчерви.
— Всеки от нас има свой дял в Шарката, Ингтар — отвърна твърдо Моарейн. — Оттук ние трябва да последваме своята нишка сами.
— Както желаете, Айез Седай. Сега аз трябва да ви оставя. Чака ме тежка езда, докато стигна до Тарвинската клисура. Поне ще имам… възможност… да срещна тролоците там.
— Наистина ли сте толкова нетърпелив? — попита Нинив. — Да се сражавате с тролоците?
Ингтар я изгледа озадачен, след което извърна очи към Лан, сякаш Стражникът можеше да обясни по-добре.
— Това е моята работа, лейди — отвърна бавно войнът. — Това съм аз. — Той вдигна облечената си в метална ръкавица ръка към Лан. — Суравие нинто маншима таишите, Даи Шан. Мир да закриля твоя меч. — Ингтар дръпна юздите, обърна коня си и пое на изток със своя знаменосец и стоте копиеносци. Тръгнаха в тръс, но с добра скорост, доколкото можеха да издържат тежко натоварените коне.
— Колко странно говорят — възкликна Егвийн. — Защо използват тази дума по толкова необичаен начин? Мир.
— Когато никога не си познавал нещо освен в сънищата си — отвърна Лан, докато извръщаше Мандарб напред, — то се превръща в нещо повече от талисман.
Последваха Стражника отвъд граничния пилон. Ранд на няколко пъти се обърна, за да погледне Ингтар и неговите копиеносци. След това изчезна и граничният камък, а накрая се скриха и самите кули. Съвсем скоро те останаха сами. Яздеха на север и мълчаха. Дори и Мат не се обаждаше.
Тази заран портите на Фал Дара се бяха отворили още с настъпването на зората. Лорд Агелмар, вече с броня и шлем, потегли с флага на Черния ястреб и Трите лисици от Източната порта към изгряващото слънце. Колоната се проточи като стоманена змия и се скри в лесовете още преди опашката й да е напуснала цитаделата на Фал Дара. Още по̀ на изток щяха да се слеят с други подобни стоманени змии — от Фал Моран, предвождани от самия крал Изар и всичките му синове, а също от Анкор Даил, който пазеше източните предели и Гръбнака на света; от Мос Шираре, от Фал Сион и от Камрон Каан, и от всички останали крепости на Шиенар, големи и малки, а след това щяха да извърнат на север, към Тарвинската клисура.
По същото време от стените на града започна да се изтегля и друга колона — през Кралската порта, извеждаща на пътя за Фал Моран. Каруци и фургони, ездачи и пешаци, хора, подкарали добитъка си, понесли деца на гръб, с удължени като утринни сенки лица. Нежеланието да напуснат родния дом, може би завинаги, забавяше стъпките им, но в същото време страхът от това, което идеше, ги пришпорваше, тъй че огромното множество бежанци се движеше на тласъци, краката им се влачеха, след това се втурваха в бяг, за да изминат няколко разтега, и отново се повличаха в прахоляка. Малцина се спираха извън стените на града, за да погледнат към бронираната военна колона, виеща се към леса. Надежда просветваше в очите им, а устните им шепнеха молитви, молитви за войниците, молитви за самите тях, преди отново да се обърнат и да се повлекат унило към неясната си орис.
Най-малката колона излезе през Малкиерската порта и в града останаха малцина, последната шепа защитници, така че каквото и да се случеше в Тарвинската клисура, Фал Дара да не падне съвсем без бой. Последната малка колона се предвождаше от Сивата улулица на Ингтар, но всъщност Моарейн бе тази, която ги отвеждаше на север. Най-важната колона от всички, и най-отчаяната…
Измина час, откакто бяха отминали граничния знак. Стражникът яздеше напред в бърз тръс. Ранд не преставаше да се чуди кога ли най-сетне ще стигнат Погибелта. Хълмовете започнаха да стават малко по-високи, но дърветата, пълзящите растения и храсталаците по нищо не се различаваха от онова, което беше видял в Шиенар — сиви и почти обезлистени. По едно време му стана по-топло, достатъчно топло, за да свали наметалото си.