Въпреки жегата и влагата Лоиал завърза шал около носа и устата си. Не можеше да прикрие гнева и отвращението в очите си.
— Чувал бях — почна той с приглушен под вълнения парцал глас, но млъкна и се окашля с погнуса. — Пфу! Вони на… Пфу! Чувал бях и съм чел за Погибелта, но не можех да повярвам… Не вярвах, че дори и Тъмния може да направи такова нещо с дърветата! Пфу!
Стражникът изобщо не се повлия от това, което ги заобикаляше. За изненада на Ранд, на Перин също му нямаше нищо. Якият младеж гледаше с гняв скверния лес, през който яздеха, така, както би гледал своя враг или знамето на врага си. Погалваше дръжката на секирата си, без да осъзнава какво прави, и от време на време изръмжаваше така, че космите по врата на Ранд настръхваха. Дори на ярката слънчева светлина очите му блестяха, златни и яростни.
А зноят не намаляваше, дори след като проклетото слънце се спусна към хоризонта. Далеч пред тях, на север, се заиздигаха планински върхове, по-високи от Мъгливите планини, черни на фона на небето. Понякога леден вятър се втурваше надолу от стръмните планински ридове и стигаше чак до тях. Знойната влага разтваряше по-голямата част от планинския мраз, но и това, което оставаше, приличаше на зимен повей в сравнение с неистовата жега. Потта по лицето на Ранд за миг проблясваше в ледени мъниста; утихнеше ли вятърът, мънистата тутакси се стапяха и се стичаха на буйни ручеи по бузите му, а плътният зной сякаш се връщаше с още по-голяма сила. В един момент вятърът ги обгърна по-продължително, отвявайки горещината. Лъхаше на гроб, сякаш бе понесъл в себе си прашната плесен на току-що разтворена гробница.
— Няма да можем да стигнем планините до среднощ — каза Лан, — а пътуването през нощта е опасно.
— Има едно място наблизо — отвърна Моарейн. — Добре ще е, ако спрем на стан тъкмо там.
Стражникът я погледна унило, после кимна с неохота.
— Да. Все пак трябва някъде да стануваме. Там не е по-зле, отколкото на всяко друго място.
— Окото на света беше отвъд високите проходи, когато го намерих — каза Моарейн. — По-добре е да прекосим планините Доом на дневна светлина, по пладне, когато силите на Тъмния в този свят са най-немощни.
— Говорите така, сякаш Окото не се намира винаги на едно и също място — обади се Егвийн. Бе се обърнала към Айез Седай, но й отвърна Лоиал.
— Да, никой не го е намирал на едно и също място. Зеления човек, изглежда, може да бъде намерен само когато има нужда от него. Но винаги е било отвъд високите проходи. А те са измамни и там властват изчадията на Тъмния.
— Трябва да стигнем проходите преди да ни се наложи да се притесняваме от тях — каза Лан. — Утре вече наистина ще бъдем в Погибелта.
Ранд се огледа. Всеки лист и цвят бяха поразени от болест. Всеки храст и покълнало растение — прогнили още в растежа си. Не можа да се въздържи да не потръпне. „Ако това все още не е Погибелта, тогава каква ли е самата тя?“
Слънцето се беше превърнало в издута червена топка. Изкачиха се на билото на някакъв хълм и Стражникът дръпна юздите. Пред тях, на запад, се простираше плетеница от езера, чиито води проблясваха мрачно под косите лъчи на късното слънце. В далечината, обкръжени от езерата, стърчаха хълмове с проядени върхове, плътно обгърнати от дебелите сенки на припадащия здрач. За един кратък миг лъчите на слънцето погалиха зъбатите им била и Ранд затаи дъх. Не бяха хълмове. Това бяха срутените останки на седем кули. Не беше сигурен дали някой друг го е забелязал — гледката изчезна тъй бързо, както се беше появила. Стражникът слезе от седлото. Лицето му беше безизразно като скала.
— Не можем ли да направим бивака край езерата? — попита Нинив. — Край водата би трябвало да е по-хладно.
— О, Светлина! — възкликна Мат. — Направо ще си забия главата в едно от тях. И хич няма и да я извадя.
Точно в този момент нещо разпори водите на най-близкото езеро, тъмната вода зафосфоресцира и някакво туловище се преобърна под самата й новърхност. Дълго колкото човешки бой, то развълнува водата около себе си, превъртя се отново и отново, и накрая над водата се надигна опашка, размахала връх, подобен на жило на огромна оса, най-малко на пет разтега във въздуха. По дължината на туловището се извиха тлъсти пипала, загърчиха се като чудовищни червеи, многобройни като крака на стоножка. Съществото бавно се плъзна под повърхността и се скри.