— Ето — каза Егвийн, сякаш всичко беше решено. — Знам аз. Ще те направя свой Стражник, когато стана Айез Седай. Нали ще ти хареса да бъдеш мой Стражник? — Звучеше убедено, но в очите й се четеше въпрос. Искаше отговор, имаше нужда от него.
— Би ми харесало да стана твоят Стражник — промълви той. „Тя не е за теб, нито пък ти си за нея. Защо Мин трябваше да ми казва това?“
Мракът се спусна тежко и всички почувстваха умора. Лоиал пръв се изтегна, готов да заспи, другите скоро го последваха. Никой не посегна да се загърне в одеяло, използваха ги за възглавници. Моарейн беше поставила в мазнината на фенерите нещо, което отблъскваше вонята на Погибелта от хълма, но нищо не можеше да намали жегата. Луната хвърляше смътни, воднисти отблясъци, но беше все така горещо, сякаш слънцето още стоеше в зенита си.
Ранд усещаше, че е невъзможно да заспи, въпреки че Айез Седай протегна напред ръцете си, само на един разтег от него, за да заслони сънищата му. Плътният въздух не му позволяваше да заспи. Лекото похъркване на Лоиал беше същински тътен, спрямо който хъркането на Перин звучеше едва доловимо, но и те не можеха да надвият умората, обгръщаща останалите. Стражникът все още беше буден и приседнал недалече от него и поставил меча на коленете си, оглеждаше околния мрак. За изненада на Ранд, Нинив също не заспиваше.
Премъдрата изгледа Лан дълго и мълчаливо, а после наля чаш чай и му я занесе. Когато той се пресегна да я поеме и промърмори нещо в благодарност, тя не се отдръпна.
— Трябваше да се сетя, че е възможно да си крал — промълви тя. Очите й се бяха приковали в лицето на Стражника, но гласът й леко потрепна.
Вдигнал глава, Лан се взираше в нея също толкова напрегнато. На Ранд му се стори, че лицето на Стражника поомекна.
— Аз не съм крал, Нинив. Просто мъж. Обикновен мъж, с толкова земя зад името си, колкото най-бедната нивичка на някой фермер.
Нинив заговори по-твърдо.
— Някои жени не искат земя, нито злато. Просто мъжа.
— А мъжът, който би я помолил да приеме толкова малко, не би бил достоен за такава жена. Ти си забележителна жена, красива като слънчев изгрев и пламенна като воин. Ти си лъвица, Премъдра.
— Една Премъдра рядко се омъжва. — Тя замълча, пое си дъх и се стегна като стомана. — Но ако ида в Тар Валон, може да се превърна в нещо друго и да не бъда повече Премъдра.
— Айез Седай се омъжват също толкова рядко, колкото Премъдрите. Малцина мъже са в състояние да живеят с толкова много мощ у една жена, засенчени от излъчването й, независимо дали тя го желае, или не.
— Някои мъже са достатъчно силни. Познавам един такъв. — Ако изобщо можеше да има някакво съмнение, погледът й показваше недвусмислено за кого говори.
— Всичко, което си имам, е един меч и една война, която не мога да спечеля, но не мога никога да спра да се сражавам.
— Вече ти казах да не се грижиш за това. О, Светлина, та ти вече ме принуди да кажа повече, отколкото е редно. Нима ще ме унизиш дотам, че сама да те моля?
— Никога няма да те унизя. — Нежният като милувка тон прозвуча странно в ушите на Ранд, но очите на Нинив светнаха. — Ще намразя мъжа, когото избереш, защото няма да съм аз, и ще го обикна, ако те накара да се усмихваш. Никоя жена не заслужава да познае неизбежността на черното вдовишко було като цена за брачната си зестра, а ти най-малко от всички. — Той постави недокоснатата чаша на земята и се изправи. — Трябва да нагледам конете.
Нинив остана на място, коленичила, докато той се отдалечаваше.
Заспал или не, Ранд затвори очи. Не мислеше, че на Премъдрата ще й хареса да я гледа как плаче.
Глава 49
Тъмния се надига
Изгревът събуди Ранд отведнъж. Мудното слънце ощипа клепачите му, надничайки лениво над дървесата на Погибелта. Дори в този ранен час зноят беше застлал прогнилата земя като дебел юрган. Той се обърна по гръб и се загледа в небето. Дори и тук поне то, небето, беше синьо. Дори и тук поне то бе недокоснато.
Изненада се, като разбра, че е спал. В продължение на минута смътният спомен за един неволно дочут разговор му се стори като част от някакъв сън. Но после забеляза зачервените очи на Нинив — тя явно не беше спала. Лицето на Лан изглеждаше по-сурово от всякога; сякаш си беше поставил маска, която не възнамеряваше повече да сваля.
Егвийн пристъпи и приседна до Премъдрата с угрижено лице. Не можеше да долови какво си говореха двете. Егвийн заговори нещо, а Нинив поклати глава. Егвийн каза нещо друго, а Премъдрата й махна да я остави на мира. Но вместо да си отиде, Егвийн сведе глава към нея и в продължение на няколко минути двете се шепнеха тихо, като Нинив продължаваше да клати глава. Най-сетне Премъдрата се засмя, прегърна Егвийн и ако се съдеше по изражението й, започна да я успокоява. Ала когато Егвийн се изправи, изгледа сърдито Стражника. Лан не даде вид, че е забелязал; той изобщо не поглеждаше към Нинив.