— Не мисля, че онзи с черния плащ е минавал насам — извика Ранд на баща си, който тръгна около фермата, стиснал с мрачна решителност копието — внимателно оглеждаше земята. — Овцете нямаше да са толкова спокойни, ако се беше появил.
Трам кимна, но не спря. След като направи пълен кръг около къщата, той обиколи обора и каменната кошара, оглеждайки земята за някакви следи. Провери дори пушилнята и сушилнята. После изтегли ведрото от кладенеца, напълни шепа, подуши водата и внимателно я опита с върха на езика си. След което изведнъж се разсмя и изпи цялата шепа на една глътка.
— Сигурно, че не е — обърна се той към Ранд. — Но колчем чуя за конници, се озъртам на четири страни. — Той изпразни кладенчовата вода в друго ведро и тръгна към къщата с ведрото в едната ръка и копието в другата. — Ще сложа нещо да се свари за вечеря. И щом така и така се прибрахме, можем да свършим някоя и друга дреболия.
Ранд се намръщи. Съжали за пропуснатата Зимна нощ в Емондово поле. Но Трам беше прав. В една ферма работата никога не свършва. Като свършиш едно, винаги се появяват други две. Поколеба се малко, но задържа лъка и колчана подръка. Ако тъмният ездач все пак се появеше, нямаше никакво намерение да го посрещне с голи ръце.
Първо трябваше да прибере Бела. След като я разпрегна, я отведе в отделението й в обора до кравата, свали наметалото си и изтри кобилата с шепа суха слама, изчетка я, изкачи се по стълбата до навеса и й даде сено. Додаде и няколко шепи овес, въпреки че зърното след някой и друг ден щеше да свърши и едва ли скоро щеше да има повече, освен ако пролетта най-после не дойдеше. Кравата я беше издоил призори и тя беше дала само четвърт от обичайния си надой. Изглежда, млякото й пресъхваше заради проточилата се зима.
Храна за овцете беше останала само за два дена — вече отдавна трябваше да са излезли на паша, но какво да се прави — и той смени само водата им. Ако кокошките бяха снесли яйца, трябваше и тях да събере. Оказаха се само три. Носачките, изглежда, бяха захитрели и ги криеха.
Вече беше хванал мотиката да прекопае зеленчуковата градина, когато Трам излезе и седна на пейката, за да оправи сбруите, поставяйки копието до себе си. Това накара Ранд да се почувства по-уверено с лъка си, полегнал върху наметалото му на една крачка от него.
Над земята бяха поникнали няколко бурена, но само бурени, нищо друго. Зелките бяха закърнели, от боба и граха бяха покълнали едва няколко стръка, а от цвеклото все още нямаше и следа. Разбира се, все още не бяха засадени всички зеленчуци, а само част от тях, с плахата надежда, че може да се позатопли преди килерът с варива съвсем да се изпразни. Прекопаването на градината не му отне много време, което в други години щеше да го зарадва, но сега малкото работа с мотиката само го притесни какво щяха да правят, ако тази година не се роди нищо. Мисълта съвсем не беше от най-приятните. А освен това му оставаше да нацепи дърва.
Припадна сивкав здрач и започна бързо да се стъмва. Пълната луна бе изгряла над върховете на дърветата, издута, като че ли се канеше да се откъсне като изгнил плод и да падне върху главите им. Улисан в работата си, младежът не забеляза, че вятърът е станал още по-хладен, а по мръкващото небе са се появили разкъсани облаци.
— Хайде да се поизмием, момко, и да се погрижим за вечерята — подвикна баща му. — Вече пренесох вода за по една гореща баня преди да легнем да поспим.
— Всичко, което е горещо, ми звучи добре — отвърна Ранд, вдигна наметалото и се загърна. Потта се беше просмукала в ризата му и вятърът, незабелязан в разгорещеното размахване на секирата, сега, когато спря да работи, сякаш се силеше да я заледи. Младежът се прозя и потръпна. — Впрочем и един сън няма да ми дойде зле. Току-виж съм проспал празника.
— Сериозно? — усмихна се Трам и Ранд се ухили. Не можеше да пропусне Бел Тин, та ако ще да не спи цяла седмица. Никой в селото не би го пропуснал.
Трам не жалеше свещите, а и в голямото каменно огнище пращяха запалени главни, така че в стаята се бе възцарил топъл и ведър уют. Голямата дъбова маса представляваше основната мебел, като се изключеше зиданото огнище. Масата беше толкова голяма, че около нея можеше да се настанят двадесетина души, макар никога да не бяха се събирали толкова, откак майка му беше починала. Няколко шкафа и рафтове, повечето изработени от майсторската ръка на Трам, обрамчваха стените, а около масата стърчаха столове с високи облегалки. Тапицираният, покрит с дебело одеяло стол, който Трам си беше стъкмил за четене, се намираше под ъгъл край огнището. Ранд предпочиташе да чете, полегнал на чергата, просната пред него. Книгите им бяха малко, но човек трудно можеше да се добере до книги. Повечето амбуланти докарваха само по няколко и всички веднага се разграбваха.