Пронизителният писък ги стигна отново, дрезгав и накъсан като свирня на овчарска гайда. Отвърна му хор. Половин дузина гласове, подпяващи си един на друг, далече назад.
— Червеи — процеди мрачно Лан и Лоиал изохка. — Дадоха ни малко отдих, стига да имаме време да го използваме. — Погледът му измери разстоянието, оставащо им до планините. — Малко неща в Погибелта биха се осмелили да се изправят срещу Червей, стига да могат да го избегнат. — Петите му се забиха в хълбоците на Мандарб. — Напред! — Цялата група се понесе в галоп след него, през Погибелта, която сега наистина изглеждаше мъртва, с изключение на хора от гайди зад тях.
— Да се боим от някакви червеи? — възкликна невярващо Мат.
— Един Червей — имаше отчетлива разлика в начина, по който Стражникът произнасяше думата — може да убие Чезнещ, стига Чезнещият да не е специално закрилян от Тъмния. Цяла глутница е тръгнали по петите ни. По-бързо! Напред!
— Червеите няма ли да ни преследват в планините? — попитг останалата без дъх Егвийн.
Лан й отвърна само с дрезгав смях.
— Няма. Дори и Червеите се боят от онова, което обитава високите проходи — изпъшка Лоиал.
Конските копита шляпаха през гнили храсти и треви. Дървета като тези, които доскоро ги нападаха, сега само потръпваха дори когато яздеха точно под извитите им клони. Планините Доом вече изглеждаха съвсем близо, изпълнили небето, черни и голи, сякап можеха да ги докоснат с ръка. Хорът на гайдите отново отекна остро и рязко, и зад тях се чуха мляскащи звуци, много по-високи от шляпането на копитата. Бяха много силни, сякаш цели дървета се кършеха под тежестта на гигантски тела. И то много близо. Ранд се озърна през рамо. Там, отзад, короните на дърветата плющяха и се снишаваха като трева. Земята започна полегато да се надига нагоре, към планинските върхове, с достатъчен наклон, за да усети, че вече се катерят.
— Няма да успеем — обяви Лан и мечът отново се появи в десницата му. — Пази се през проходите, Моарейн, и ще преминете.
— Не, Лан! — извика Нинив.
— Спокойно, момиче! Лан, дори и ти не можеш да спреш цял глутница Червеи. Не мога да го позволя. Ще ми трябваш за Окото.
— Ще ги спрем със стрели — подвикна Мат.
— Няма дори да ги усетят — извика Стражникът. — Те трябва да бъдат насечени на късчета. Не изпитват почти нищо друго освен глад. Много рядко страх.
Впит в седлото си, Ранд потръпна, мъчейки се да отпусне стегнатите си рамене. Гърдите му също се бяха стегнали толкова, че едва дишаше, а по цялата му кожа сякаш се бяха набили хиляди нажежени иглички. Погибелта бе преляла в планински подножия. Вече виждаше очертан пътя, по който трябваше да се изкачат, и черните канари по билото, разцепени сякаш от удар на секира. „О, Светлина, какво ли е онова напред, от което толкова се плаши това, което е отзад? Светлината дано ми помогне, никога не съм бил толкова изплашен. Не искам да вървя напред. Не искам!“ Търсейки в себе си пламъка и празнотата, той сам се изруга. „Глупак! Изплашен, страхлив глупак! Нито можеш да останеш тук, нито можеш да се върнеш. Нима ще оставиш Егвийн да се изправи срещу него сама?“ Празнотата му се изплъзваше, оформяше се и веднага се пръскаше на хиляди пръски светлина, отново се оформяше и се трошеше, и всяко светло късче го изгаряше до кости. „О, Светлина, помогни ми, не мога да продължа Светлина, помогни ми!“
И тъкмо да дръпне юздите на дорестия, за да го извърне назад и да срещне Червеите и всичко останало, но не и да продължи към другото, което го чакаше напред, околната местност изведнъж се промени. Между склоновете на единия хълм и на следващия, между спускането и изкачването, Погибелта изчезна.
Зелени листа покриваха кротко протегнали се клони. Диви цветя оформяха килими от ярки петна сред треви, разлюлени от лек пролетен полъх. Пеперуди прелитаха от цвят на цвят, жужаха пчели и песен на пойни птици бгласяше короните на дърветата.
Зяпнал, той продължи напред в галоп, но изведнъж забеляза, че Моарейн и Лан, и Лоиал са спрели, останалите също. Той бавно дръпна юздите, лицето му замръзна от изумление.
— Добрахме се до убежището — каза Моарейн. — Това е обителта на Зеления човек и Окото на света е тук. Нищо от Погибелта не може да проникне тук.
— Мислех, че е отвъд планините — изломоти Ранд. Все още виждаше върховете, изпълващи северния хоризонт, и високите проходи. — Вие казахте, че винаги е било отвъд проходите.