Егвийн го усещаше, и Нинив също. Успокояващият мир, ведрата красота. Беше сигурен. Усмихнати, двете галеха цветята по пътя си, спираха се да ги помиришат и вдишваха дълбоко.
Зеления човек забеляза това и каза:
— Цветята са предназначени, за да им се възхищаваш. Дали са растения, или хора, все едно. Няма да се сърдя, стига да не е прекалено.
И той започна да откъсва ту едно цветенце, ту друго, без да повтаря два цвята от един и същи вид. Скоро Нинив и Егвийн вече носеха венчета от дива роза, жълтурче и утринна звездица. Плитката на Премъдрата наподобяваше на цветна градина в розово и бяло, спускаща се до кръста. Дори Моарейн получи венец от бледи утринни звезди на челото си, сплетен толкова умело, че цветчетата сякаш изобщо не бяха откъснати.
Всъщност Ранд не беше сигурен дали наистина не продължават да растат. Зеления човек наглеждаше горската си градина, докато вървеше, говореше тихо на Моарейн и в същото време се грижеше за всяко растение по пътя им, което се нуждаеше от грижата му, без дори да се замисля. Очите му забелязаха клюмнала клонка на виеща се дива роза, наклонила се необичайно от обсипания с цветове клон на ябълково дърво, и той се спря, за да прокара ръка по нея, заговори й нещо. Ранд не беше сигурен дали очите му не го подлъгваха, или тръните наистина се отдръпнаха, за да не убодат тези зелени пръсти. Когато могъщата фигура на Зеления човек продължи напред, клонът щръкна в правилната си посока и червените венчелистчета се смесиха с бялото на ябълковия цвят. След малко Зеления човек се наведе и сви огромната си длан над тънко стръкче, прилегнало сред купчина камъчета — и когато се изправи, малкият стрък вече се беше надигнал и пуснал здрави коренчета сред камъните.
— Всички неща трябва да растат там, където са според Шарката — обясни той през рамо, сякаш се извиняваше. — И да посрещнат завъртането на Колелото. Но Създателят няма да ми се разсърди, ако им помогна малко.
Ранд преведе коня си покрай стръкчето, като внимаваше дорестият да не го стъпче. Не му изглеждаше редно да унищожи нещо, което Зеления човек току-що бе сътворил, само за да си спести еднг стъпка повече. Егвийн му се усмихна и го докосна по ръката. Беше толкова хубава с разпуснатата си коса, покрита с цветя, че той също й се усмихна, а тя се изчерви и сведе очи. „Ще те закрилям — помисли си той. — Каквото и да става, ще се погрижа да си в безопасност, кълна се.“
Зеления човек ги отведе в самата сърцевина на пролетния лес към засводена кухина на склона на един хълм. Беше най-обикновен каменен свод, висок и бял, а на ключовия му камък личеше кръг, разполовен от крива линия, едната половина груба, другата — гладка. Древният символ на Айез Седай. Самата кухина беше потънала в сянка.
За миг всички спряха и загледаха мълчаливо. А после Моарейн свали венчето от главата си и нежно го постави на клона на един малинов храст до арката.
— Вътре ли е? — попита Нинив. — Това, за което дойдохме?
— Ама аз наистина бих искал да видя Дървото на живота — възкликна Мат, без да сваля очи от разполовения кръг над тях. — Струва си да почакаме, нали?
Зеления човек изгледа странно Ранд и поклати глава.
— Авендесора не е тук. Не съм отдъхвал под дебелите му клони от цели две хиляди години.
— Дървото на живота не е това, за което дойдохме — каза решително Моарейн. — Това, което търсим, е вътре.
— Аз няма да вляза с вас — заяви Зеления човек. Пеперудите около него запърхаха, сякаш споделяха вълнението му. — Отдавна, много отдавна ми беше поверено, но все ме кара да се чувствам неловко, щом го приближа. Чувствам се погубен. Моят край по някакъв начин е свързан с него. Помня създаването му. Част от създаването. Част. — Той поглади белега си. — Беше в първите дни от Разрушението на света, когато радостта от победата над Тъмния стана горчива, като се разбра, че всичко може да рухне под тежестта на Сянката. Сто от тях го създадоха, мъже и жени, всички заедно. Най-великите творения на Айез Седай винаги са били правени така, чрез свързването на сайдин и сайдар, тъй както е свързан Верният извор. И загинаха, всички, за да го оставят чисто, докато светът около тях се разкъсваше. Знаеха, че ще умрат, и ми го повериха да го пазя за нуждата, която един ден ще настъпи. Не за това бях създаден, но всичко се разпадаше и те бяха сами, а аз бях единственото, с което разполагаха. Не за това бях създаден, но трябваше да съхраня вярата. — Той сведе поглед към Моарейн и кимна, повече на себе си. — Аз съхраних вярата, докато беше нужно. А сега иде краят.