— Ти си съхранил вярата по-добре от нас — каза Айез Седай. — Може би няма да свърши толкова зле, колкото се боиш.
Прорязаната с белег листата глава бавно се поклати.
— Познавам края, когато иде, Айез Седай. Ще намеря друго място, където ще карам нещата да растат. — Кафявите му като лешници очи тъжно огледаха зелената гора. — Друго място, може би. Когато излезете, ще ви видя отново, ако остане време. — След тези думи той се отдалечи, сподирен от облак пеперуди, сливайки се с леса по-неразличимо и от плаща на Лан.
— Какво искаше да каже? — настоя Мат. — Какво значи „ако остане време“?
— Хайде — подкани ги Моарейн и пристъпи през свода. Лан я последва плътно.
Ранд влезе след тях. Космите по ръцете и врата му настръхнаха. Озоваха се в най-обикновен коридор, който се виеше плавно надолу. Беше достатъчно високо и просторно, за да може да мине и Лоиал, щеше да бъде достатъчно и за Зеления човек. Гладък под, хлъзгав за очите като намазан с животинска мас, но въпреки това стъпваха по него уверено. Стените, по които не личаха никакви фуги, проблясваха в стотици оттенъци на неописуеми цветове и излъчваха мека светлина. Ранд беше сигурен, че светлината не е естествена, но усещаше също, че е добра и блага. „Тогава защо си настръхнал?“
Продължаваха да слизат надолу и надолу.
— Ето тук — каза най-сетне Моарейн и посочи. — Отпред.
И коридорът ги изведе в огромен купол. Грубата необработена скала на тавана беше осеяна с гроздове блестящи кристали. Цялата пещера под купола бе заета от огромно езеро, с изключение на оградената с каменен парапет пътека около него, широка около пет крачки. Овалното езеро беше обрамчено с ивица огладени плоски кристали, които светеха с по-сумрачна и въпреки това по-топла светлина от кристалите, надвиснали над него. Повърхността му беше гладка като стъкло и чиста като водата на Виноструй. Ранд имаше чувството, че очите му могат да проникват в него до безкрай, но пак няма да могат да видят дъното.
— Окото на света — тихо промълви Моарейн.
Той удивен се огледа и забеляза, че дългите години след създаването на Окото — три хиляди — са оставили следи в самотното му съществуване. Не всички кристали по купола светеха с еднаква сила. Едни грееха по-ярко, други по-слабо; някои примигваха, а други приличаха на изпъкнали буци, проблясващи единствено от отразената светлина. Ако всички светнеха, куполът щеше да грейне ярко като слънчев ден, но сега беше само като в късен следобед. Прах покриваше пътеката, но освен прах имаше и откъртени камъчета и дори кристали. Дълги години чакане, докато Колелото се е въртяло и заоравало.
— Но какво е то? — попита Мат разтревожен. — Не ми прилича на вода. — Той подритна през ръба един камък. — То…
Камъкът се удари в стъклената повърхност и се плъзна навътре в езерото без плясък, без да я развълнува. Докато потъваше, камъкът започна да се издува, да става все по-голям, по-голям и по-мек, като мехур с размери на човешка глава, през който Ранд почти можеше да види. И после изчезна. Стори му се, че този път цялото му тяло настръхна.
— Какво е? — Попита той и се изненада от дрезгавия си глас.
— Може да се нарече есенцията на сайдин. — Думите на Айез Седай отекнаха под огромния купол. — Есенцията на мъжката половина от Верния извор, чистата есенция на Силата, владяна от мъжете преди Времето на лудостта. Силата за кърпежа на печата върху затвора на Тъмния, която също така може напълно да разруши затвора му.
— Светлината да ни освети и да ни закриля — прошепна Нинив. Егвийн я прегърна, сякаш искаше да се скрие зад Премъдрата. Дори и Лан се помръдна тревожно, макар в очите му да не се четеше изненада.
Камъчета се посипаха по раменете на Ранд и той разбра, че се е опрял на външната стена, възможно най-далече от Окото на света. Готов беше да се избута и през самата стена, ако можеше. Мат също се беше опрял плътно в каменния свод. Перин се беше втренчил в езерото, стиснал брадвата си. Очите му светеха, жълти и яростни.
— Винаги съм се чудил — проговори притеснен Лоиал. — Когато четох за него, винаги съм се чудил какво е. Защо? Защо са го направили? И как?
— Нито едно живо същество не знае. — Моарейн вече не гледаше в езерото. Наблюдаваше Ранд и двамата му приятели, оглеждаше ги, очите й ги претегляха. — Нито как, нито нещо повече от „защо“, освен че един ден ще бъде необходимо и че тази необходимост ще бъде най-великата и най-отчаяната, пред която светът се е изправял до този момент. И пред каквато може би изобщо някога ще бъде изправен.