— Отстъпниците — заекна Мат — са оковани в Шайол Гул…
— Бяха. — Агинор се усмихна; жълтите му зъби приличаха на тигрови. — Някои от нас вече не са оковани. Печатите са се разхлабили, Айез Седай. И ние, както Ишамаел, излизаме отново сред живия свят, а скоро ще излязат и останалите. Моята тъмница и тази на Балтамел бяха твърде близо до живия свят, твърде близо до триенето на Колелото, но скоро великият Властелин на Мрака ще бъде свободен и ще ни дари с нова плът, и светът отново ще бъде наш. Този път няма да го има вашият Луз Терин Теламон. Няма го Повелителя на Утрото да ви спаси. Сега вече знаем онзи, когото търсим, и другите повече не са ни нужни.
Мечът на Лан изскочи от ножницата твърде бързо, за до го види Ранд. Но въпреки това Стражникът се поколеба, очите му заиграха между Моарейн и Нинив. Ако застанеше между Отстъпниците и едната от тях, щеше да се окаже далеч от другата. Това колебание трая само колкото един пулс на сърцето, но щом нозете на Стражника се раздвижиха, Агинор вдигна ръка. Жестът му беше презрителен, чворестите му пръсти се разтвориха като да прогонят досадна муха. Стражникът полетя назад във въздуха, все едно че нечий гигантски юмрук се беше стоварил в гърдите му, с тъп удар се блъсна в каменната арка, увисна за миг и рухна като безжизнена купчина. Мечът му издрънча недалеч от протегнатата му ръка.
— НЕ! — изкрещя Нинив.
— Стой на място! — извика й повелително Моарейн, но преди някой да успее да помръдне, Премъдрата се затича срещу Отстъпниците, вдигнала нож в крехката си ръка.
— Светлината да те ослепи! — викна тя и замахна към гръдта на Агинор.
Другият Отстъпник се размърда като змия. Докато ножът се спускаше надолу, облечената в кожа длан на Балтамел се стрелна напред и стисна брадичката й, пръстите му се впиха в едната й буза, а палецът в другата, изтласквайки кръвта й със силата си и сгърчвайки плътта на бледи ивици. Тялото на Нинив се изви в конвулсия от глава до пети, сякаш я бяха шибнали с камшик. Ножът изпадна от треперещите й пръсти, а Балтамел я повдигна нагоре и поднесе към хилещата се кожена маска сгърченото й лице. Стъпалата и изритаха над земята, цветята се посипаха от косата й.
— Почти бях забравил за удоволствията на плътта. — Езикът на Агинор облиза съсухрените му устни, като камък, отъркал се в нещавена кожа. — Но Балтамел помни много. — Усмивката върху маската сякаш стана още по-безумна, отчаяният писък на Нинив раздра ушите на Ранд.
Изведнъж Егвийн хукна напред и той разбра, че иска да помогне на Нинив.
— Егвийн, недей! — извика той след нея, но тя не се спря. При вика на Нинив ръката му бе посегнала към меча, но сега той го пусна и се хвърли към Егвийн. Стовари се върху нея и я събори на тревата. Егвийн изохка и се задърпа, за да се освободи.
Другите двама също се размърдаха. Секирата на Перин се завъртя в ръцете му, очите му светнаха, златни и яростни.
— Премъдра! — изрева Мат и камата на Шадар Логот блесна в юмрука му.
— Не! — извика Ранд. — Не можете да се биете с Отстъпниците!
Но те се втурнаха край него, все едно че въобще не го бяха чули, с очи, вперени в Нинив и двамата Отстъпници. Агинор ги погледна с бегло безгрижие… и се засмя. Ранд усети, че въздухът над него трепна като плясък на камшик. Мат и Перин, не изминали и половината от разстоянието до Отстъпниците, се спряха, сякаш се бяха ударили в невидима стена, срутиха се назад и се проснаха на земята.
— Добре — каза Агинор. — Това за вас е подходящо място. Ако се научите на ритуала на самоунижението и се преклоните пред нас, мога и да ви помилвам.
Ранд бързо се изправи. Сигурно не можеше да се сражава с Отстъпниците — никой обикновен смъртен не би могъл, — но нямаше да им позволи да повярват и за миг, че е готов да пълзи в краката им. Посегна да помогне на Егвийн да се изправи, но тя отблъсна ръцете му и стана сама, изтърсвайки с ярост прахта от дрехата си. Мат и Перин също се изправиха с усилие.
— О, ще се научите — каза Агинор. — Ако искате да живеете. Сега, след като намерих това, което ми е нужно — очите му се извърнаха към каменния свод, — ще ми остане време да ви науча.
— Това няма да го бъде! — Зеления човек излезе от дървесата и закрачи към тях. Гласът му беше като мълния. — За вас тук няма място!
Агинор го изгледа презрително.
— Върви си! Изтече твоето време. Всичко от твоя род отдавна е станало на прах. Живей, колкото ти остава, и се радвай, че не си пред очите ни.
— Това е моята обител — каза Зеления човек. — И тук вие не ще нараните ни едно живо същество.