Балтамел хвърли Нинив настрана и тя рухна като скъсана дрипа, с широко отворени очи, отпусната, сякаш всичките й кости бяха омекнали. Облечената в кожа ръка се вдигна и Зеления човек изрева, когото обгръщащите го лози задимяха. Вятърът сред леса отекна с болка.
Агинор се извърна отново към Ранд и останалите, сякаш със Зеления човек се беше свършило — но последва само една дълга крачка и две огромни разлистени ръце се увиха около кръста на Балтамел, вдигнаха го и го притиснаха към якия гръден кош от сплетени лиани. Черната кожена маска се ухили в безумна ярост. Ръцете на Балтамел се завъртяха като змии, мъчейки се да се освободят. Покритите с ръкавици длани се впиха в главата на Зеления човек, сякаш искаха да я откъснат. Пламъци лумнаха изпод тези ръце, лозите под тях се съсухриха, закапаха сухи листа. Тлъст, тъмен стълб пушек изригна сред лозите на тялото му и Зеления човек изрева. От устата му блъвна пушек.
Изведнъж стиснатият от Зеления човек Балтамел се загърчи. Ръцете на Отстъпника се помъчиха да го отблъснат, вместо да се впиват в него. Едната му облечена в кожа ръка се отплесна встрани… и тънък стрък дива лозница се впи в черната кожа. Гъбест израстък, като праханка, скрита сред дълбоките сенки на гората, обримчи ръката му, изникнал отникъде и съзрял изведнъж, плъзна се и покри цялата ръка. Балтамел се замята — и крехък филиз миризливец раздра кожената черупка на лицето му; лишеи впиха корени и разкъсаха кожата, стръкове коприва се впиха в очите под маската и отровни гъби раздраха и разтвориха устата му.
Зеления човек захвърли Отстъпника на земята. Балтамел се изви и се загърчи. Всякакви неща, които растат по усойни места, всичко споресто, всичко, обичащо влагата, се разду и разрасна, разкъса тъкан, кожа и плът — а плът ли бе това, що се видя в краткия миг на зелената ярост — всичко се разсипа на парцали. И ги покриха гъби, мъх и лишеи, докато той не се превърна в купчина пръст, почти неразличима от онези, които се криеха в сенчестите недра на зелената гора, и тази купчина не се помръдваше повече от тях.
Със стон, като скършен под огромна тежест дървесен клон, Зеления човек се срина на земята. Половината му глава бе овъглена. Струи дим още се вдигаха от него като сиви лиани. Изгорели листа се посипаха от ръката му, а той болезнено протегна почернялата си длан да заслони забилия се в рохкавата почва жълъд.
Земята избоботи и дъбов филиз проби нагоре между пръстите му. Главата на Зеления човек клюмна, но филизът се надигна към слънцето и се изпъна. Корени изпълзяха навън и се удебелиха, заровиха се в земята и отново се надигнаха, за да се впият отново надолу. Стволът се удебели и се изпъна нагоре, кората му стана сива, напукана и стара. Клоните на короната се протегнаха във всички посоки, нараснаха, удължиха се и натежаха, дебели като човешка ръка, и още по-дебели, като човешко тяло. И се надигна короната на дъба да погали небето, буйно зелена и обсипана с жълъди. Масивната плетеница от корени се просна надлъж и шир и заора земята като плугове. Огромният вече дънер потръпна, разшири се още, кръгъл, голям колкото къща. Настъпи тишина. Дъб, който сякаш бе раснал тук от петстотин години, заслони мястото, където доскоро лежеше Зеления човек, и се превърна в гробен знак на една легенда. Нинив лежеше върху чворестите корени, огънали се в растежа си под нейното тяло, за да й сторят постеля, на която да отдъхне. Вятърът въздъхна през дъбовите клони, сякаш прошепна за сбогом.
Дори Агинор изглеждаше зашеметен. Но после вдигна глава и очите му грейнаха от гняв.
— Стига! Време е вече да свършим с това!
— Да, Отстъпнико — каза Моарейн с глас, студен като вятър сред люта зима. — Време е!
Ръката на Айез Седай се вдигна напред и земята под краката на Агинор потъна. От зейналата бездна лумна пламък и заплющя неистово, от вятъра, завил към него от всцчки посоки, засмуквайки вихрушка от листа към огъня, който сякаш се уплътни в прошарено с червени нишки жълто желе от чист зной. А сред самия огън стоеше Агинор, чиито стъпала се поддържаха сякаш само от въздуха. Отстъпникът изглрждаше стреснат, но после се усмихна и направи крачка напред. Беше много бавна крачка, като че ли огънят се мъчеше да го задържи, да го вкорени на място, но той я направи. А после — втора.
— Бягайте! — заповяда Моарейн. Лицето й беше пребледняло от усилие. — Бягайте всички!
Агинор прекрачи през въздуха, към ръба на пламналия зев.
Ранд усети, че другите се раздвижиха. Мат и Перин хукнаха надалеч, дългите нозе на Лоиал го понесоха към дърветата, но единственото, което можеше да види наистина добре, беше Егвийн. Тя се беше изправила, напрегната, с пребледняло лице, затворила очи. Разбра, че не страхът я задържа. Мъчеше се да хвърли крехката си, необучена власт над Силата срещу Отстъпника.