Той грубо я сграбчи за ръката и я извърна към себе си.
— Бягай! — изрева Ранд. Тя отвори очи, взря се в него, разгневена, че я е прекъснал. Беше пропита с омраза към Агинор, която сякаш се бореше със страха от Отстъпника. — Бягай — повтори той и я блъсна към дърветата, достатъчно силно, за да й даде тласък. Бягай!
И побягна.
Но съсухреното лице на Агинор се извърна към него, към тичащата зад него Егвийн, и Отстъпникът прекрачи през пламъците, сякаш деянието на Айез Седай изобщо не го засягаше. Към Егвийн.
— Не нея! — изрева Ранд. — Светлината да те изгори, не нея!
Той грабна парче скала и го запокити, за да привлече вниманието на Агинор. На половината си път към лицето на Отстъпника камъкът се разсипа на прах.
Поколеба се само за миг, колкото да погледне през рамо и да се увери, че Егвийн се е скрила сред дърветата. Пламъците все още обкръжаваха Агинор, но той крачеше през тях, сякаш разполагаше с цялото време на света. Ранд се обърна и побягна. Зад себе си чу писъците на Моарейн.
Глава 51
Срещу Сянката
Страхът придаваше на краката му сила и той тичаше през разцъфнали храсти и заплетени диви рози, осеяни с цветове, без да го е грижа, че бодлите раздират дрехите и плътта му. Писъците на Моарейн бяха заглъхнали. Бяха продължили сякаш безкрайно, всеки следващ през още по-изтерзано гърло, но той знаеше, че всъщност са траяли само няколко мига. Само няколко мига преди Агинор да се впусне след него. Знаеше, че Агинор ще последва тъкмо него. Беше доловил увереността в хлътналите очи на Отстъпника в онази последна секунда преди ужасът да изплющи в стъпалата му и да го накара да побегне.
Теренът ставаше все по-стръмен, но той пъплеше нагоре, изтегляше се напред, хващайки се за храсталаците, камъни, буци пръст и листа се търкаляха по склона под краката му. Накрая запълзя на ръце и колене и задъхан изпълзя последните няколко разтега до билото, изправи се, спря и му се дощя да завие с пълен глас.
Само на десет крачки пред него ридът се спускаше отвесно надолу. Знаеше какво ще види — още преди да се приближи до ръба, но въпреки това направи тези крачки, всяка следваща — по-тежка от предишната, като се надяваше, че все пак ще се намери някаква диря, козя пътечка, каквото и да е. Но бездната бе стотици стъпки дълбока, а каменната стена — гладка като рендосано дърво.
„Трябва да има някакъв изход. Ще се върна и ще потърся обиколен път. Ще се върна и…“
Когато се обърна, Агинор вече почти беше достигнал билото. Отстъпникът изкачваше склона без никакво видимо усилие, крачеше нагоре по стръмнината, все едно че беше равно поле. Дълбоките хлътнали очи горяха все така срещу него, но лицето изглеждаше някак по-малко съсухрено, сякаш Агинор добре се беше заситил с нещо. Очите се приковаха в него, но когато Агинор заговори, все едно че говореше на себе си:
— Баал-замон ще даде големи, несънувани от никой смъртен награди на онзи, който те отведе в Шайол Гул. Но въпреки това моите въжделения винаги са били по-големи от тези на който и да е смъртен, а аз напуснах тленността преди хилядолетия. Има ли разлика дали служиш на великия Властелин на Мрака жив, или мъртъв? Няма, поне дотам, докъдето се простира Сянката. Защо да деля властта с теб? Защо да коленича пред теб? Аз, който се възправих срещу Луз Терин Теламон в самия Дворцов съвет! Аз, който хвърлих, удар след удар, своята мощ срещу самия Повелител на Утрото. Не мисля, че съм длъжен да го правя.
Устата на Ранд беше суха като пясък; езикът му — съсухрен като този на Агинор. Ръбът на бездната стържеше под петите му. Не смееше да погледне назад, но чуваше каменните отломки, които политаха и кънтяха надолу по гладката стръмна скала, също както собственото му тяло щеше да полети, ако се дръпнеше още сантиметър от Отстъпника. „Трябва да има някакъв начин да се измъкна от него. Някакъв изход! Трябва да има! Някакъв път!“
Изведнъж усети нещо. Видя го, макар да знаеше, че такова нещо няма и не може да бъде видяно. Блестящо въже пролази встрани от Агинор, зад него, бяло като слънчев лъч, пронизал най-чистото пролетно облаче, въже по-тежко от ръка на ковач, по-леко от въздуха, въже, свързващо Отстъпника с нещо далечно, отвъд познанието му, но въпреки това — нещо съвсем близко, само на ръка разстояние от Ранд. Въжето пулсираше и с всяко ново потръпване Агинор ставаше все по-силен, все повече изпълнен с плът, мъж, висок и силен като него самия, по-твърд от Стражника и по-смъртоносен от Погибелта. И въпреки това до тази светеща връв Отстъпникът сякаш почти не съществуваше. Връвта беше всичко. Въжето от светлина бръмчеше. Въжето пееше. Зовеше душата на Ранд. Една ярка нишка се надигна отстрани, залюля се унесено, докосна го и той ахна. Изпълни го светлина и зной, който трябваше да го изгори, но само го затопли, премахвайки гробовния мраз от костите му. Нишката се удебели. „Трябва да се измъкна!“