Макар стаята да не изглеждаше толкова спретната и чиста, както в повечето фермерски къщи, поддържани от жени — кесията за лула на Трам беше оставена върху масата до полуразтворената „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, друга книга, с дървени корици, беше сложена върху одеялото на стола за четене; конски такъми, чакащи да бъдат оправени, бяха метнати на пейката край огнището, а на един от столовете бяха скупчени няколко неизпрани ризи — та ако и стаята да не беше толкова подредена, все пак изглеждаше достатъчно чиста и спретната, някак одухотворена, и това стопляше не по-малко от запаления огън. Тук човек можеше спокойно да забрави за студа отвън. Тук нямаше Лъжедракон. Нямаше никакви войни, нито Айез Седай. Нямаше мъже в черни плащове. Миризмата от котлето, което къкреше на триногата над огнището, изпълваше стаята и Ранд изпита вълчи глад.
Баща му разбърка гозбата с дългата дървена лъжица, опита я и каза:
— Трябва да поври още малко.
Ранд побърза да измие лицето и ръцете си с вода от каната, поставена на умивалника до вратата. Наистина имаше нужда от една гореща баня, но това щеше да стане едва след като се сгрееше водата в големия казан в задната стая.
Трам затършува в един от шкафовете, извади дълъг ключ и го завъртя в голямата желязна брава. Ранд го изгледа въпросително и той поясни:
— За всеки случай. Може и да си въобразявам, може да е от времето, но… — Трам въздъхна и тупна ключа в дланта си. — Ще погледна и задната врата — каза той и се запъти към задната част на къщата.
Ранд не си спомняше изобщо някога да бяха заключвали вратите си. Никой в Две реки не си заключваше вратите. От това нямаше никаква нужда. Поне досега.
Някъде отгоре, откъм спалнята на Трам, се чу скърцане. Ранд се намръщи. Освен ако на Трам внезапно не му беше хрумнало да размести мебелите, това можеше да означава само, че издърпва стария скрин изпод леглото си. Още нещо, което старият не беше правил, откакто Ранд се помнеше.
Той напълни малко котле с вода за чай и го окачи на една от куките над огнището, след което подреди масата. Сам беше издялал дървените купи и лъжици. Кепенците на прозорците още не бяха затворени и от време на време младежът надничаше навън, но тъмната нощ вече беше паднала и се виждаха само бледи лунни сенки. Тъмният ездач можеше лесно да се прокрадне наблизо, но той се постара да не мисли за него.
Когато Трам се върна, Ранд го зяпна изумен. Баща му беше препасан с широк колан, а на колана висеше меч с бронзов релеф на чапла върху черната ножница и още една — на дългата му дръжка. Единствените мъже, които Ранд беше виждал да носят мечове, бяха охранниците на търговците. И Лан, разбира се. Никога не беше му хрумвало, че и баща му може да има меч. С изключение на чаплите, мечът твърде много наподобяваше този на Лан.
— Това пък откъде се взе? — попита младежът. — От някой амбулант ли си го купил? Колко струваше?
Трам бавно извади оръжието от ножницата и светлината от огнището затанцува по блестящото острие. Нямаше нищо общо с простоватите, груби мечове на търговските охранници, които Ранд беше виждал. Нямаше и скъпоценни камъни и злато, но въпреки това оръжието му се стори величествено. На острието, съвсем леко закривено и заострено само от едната страна, имаше още една чапла, ецвана надлъжно в стоманата. Къси, завити пера, оформени така, че да наподобяват сърмени ширити, предпазваха дръжката. Оръжието изглеждаше крехко, сравнено с грубите мечове на охраната на изкупвачите — повечето от тях бяха двуостри, достатъчно дебели, за да се разсече с тях дърво.
— Имам го отдавна — отвърна Трам. — От едно много далечно място. И платих твърде много за него. Майка ти не одобри тази моя покупка, но тя винаги е била по-благоразумна от мен. Все настояваше да се отърва от него и аз неведнъж съм си мислил, че е права и че просто трябва да го махна.
Пламъците, играещи по острата стомана, я правеха да изглежда като огнена. Ранд пристъпи към баща си. Често си беше мечтал да има меч.
— Да го махнеш ли? Как може човек да махне такъв меч?
Трам изсумтя.
— Няма много полза от него, когато пасеш овце. Нито пък можеш да изореш нива или да ожънеш ечемика. — Той замълча и за дълго се загледа в оръжието, сякаш се чудеше какво ли прави това нещо в ръката му. Най-сетне въздъхна тежко. — Но ако не ме е обзело твърде мрачно настроение, или ако късметът ни излезе лош, може би след няколко дни ще се радваме, че съм го кътал в скрина под кревата. — Той плавно пъхна оръжието в ножницата му и отри с гримаса ръце в ризата си. — Гозбата май е готова. Ще я сипя, докато ти приготвиш чая.