— Уморих се да бягам. — Не можеше да повярва, че гласът му е толкова спокоен. — Уморих се от твоите заплахи към приятелите ми. Няма да бягам повече.
Баал-замон също имаше въже, видя той. Черно въже, и много по-дебело от неговото, толкова могъщо, че едно човешко тяло би изглеждало като мъниче пред него, но спрямо самия Баал-замон и това въже бецу малко. Всеки пулс по тази черна вена поглъщаше светлина.
— Смяташ, че има някаква разлика дали бягаш, или стоиш на място? — Пламъците в устата на Баал-замон се разсмяха. Лицата по огнището заплакаха от смеха на своя господар. — Отскубваше се от мен много пъти и всеки път те догонвах, сразявах те и те принуждавах да ядеш собствената си гордост, поливайки я с горчиви сълзи за подправка. Много пъти си се възправял и си се сражавал, а после си рухвал поразен и си молел за пощада. Няма друг избор за теб, червей, освен един: да коленичиш в краката ми и да ми служиш добре, и аз ще ти дам власт над тронове; или да се превърнеш в жалка кукла в ръцете на Тар Валон и да пищиш, заровен в прахта на времето.
Ранд се помръдна и погледна назад през вратата, уж че търсеше изход. Накара Тъмния да си помисли това. Отвъд прага все още зееше чернотата на нищото, раздвоена от блестящата нишка, излизаща от тялото му. И по-тежкото въже от тялото на Баал-замон също се спускаше там. Двете въжета туптяха като вени едно срещу друго, а светлото едва устояваше на вълните на тъмното.
— Има и други възможности — каза Ранд. — Колелото тъче Шарката, не ти. Измъквах се от всяка клопка, която ми поставяше. Измъквах се от твоите Чезнещи и тролоци, измъквах се от твокте Мраколюбци. Проследих те дотук и по пътя унищожих армията ти. Не ти тъчеш Шарката.
Очите на Баал-замон грееха като две пещи. Устата му не се помръдваха, но на Ранд му се стори, че чу люто проклятие към Агинор. А после огньовете замряха и онова обикновено, човешко лице му се усмихна така, че го смрази въпреки топлика на Светлината.
— Други армии могат да бъдат вдигнати, глупако. Армии, каквито не би могъл и да сънуваш, тепърва ще дойдат. Проследил си ме? Ти ли си ме проследил, плужек, пълзящ под камъните? Аз започнах да предопределям пътя ти от деня, в който се роди, пътека, която да те отведе или в гроба, или тук. Един айилец, оставен да избяга, и още един, за да изрича думите, които трябваше да ехтят през годините. Джейин Бродяжника, герой — устните му се изкривиха в насмешка, — когото направих на глупак и го пратих при Огиер, да си мисли, че се е измъкнал от мен. Черната Аджа, влачещи се по корем по света като червеи, за да те търсят. Аз дърпам конците, а Амирлинският трон си въобразява, че властва над събитията.
Празнотата потръпна; Ранд припряно я укрепи отново. „Той знае всичко това. Може и да го е направил. Може и да е така, както казва.“ Светлината сгря празнотата. Съмнението изврещя и притихна, само семето му остана. Той се поколеба, без да знае дали да зарови семето, или да го остави да израсте. Празнотата се укрепи, по-малка отпреди, и той се понесе в покоя.
Баал-замон сякаш не забеляза нищо.
— Няма голямо значение дали те имам жив, или мъртъв, освен за самия теб, за това колко власт би могъл да имаш. Или ти ще ми служиш, или душата ти. Но бих предпочел да коленичиш пред мен жив, вместо мъртъв. Един юмрук тролоци изпратих във вашето село. когато можех да изпратя хиляда. Един Мраколюбец да застане пред теб, когато сто можеха да те хванат, докато спиш. А ти, глупако, ти дори не ги познаваш всичките, нито тези пред теб, нито зад теб, нито пък тези, които са до теб. Ти си мой, винаги си бил мой, моето куче на верижка, и аз те довлякох дотук, за да коленичиш пред своя господар или да умреш и да коленичи душата ти.
— Отричам те. Ти нямаш власт над мен и аз няма да коленича пред тсб, нито жив, нито мъртъв.
— Виж — каза Баал-замон. — Виж.
Против волята си Ранд все пак извърна глава. Там стояха Егвийн и Нинив, бледи и изплашени, с цветя по косите. И още една жена, малко по-възрастна от Премъдрата, тъмноока и красива, облечена в дрехи от Две реки, с ярки цветя, бродирани околи шията.
— Мамо? — промълви той, а тя се усмихна с безнадеждна усмивка. Усмивката на майка му. — Не! Майка ми е мъртва, а другите две са в безопасност, далеч оттук. Отричам те!
Егвийн и Нинив потрепнаха, превърнаха се в мъглив полъх и изчезнаха. Но Кари ал-Тор остана на мястото си, с очи, разширени от страх.
— Тя поне — каза Баал-замон — е моя и мога да правя с нея каквото поискам.