Разтреперан запълзя заднишком по корем, докато не видя под очите си твърд камък, после се обърна и се изтегна по гръб. С усилие измъкна меча от ножницата. Само пепеливи ивици бяха останали от червения плат. Ръцете му се разтрепераха, когато го вдигна пред очите си; трябваше да го придържа с две ръце. Меч със знак на чапла. „Знак на чапла? Да. Трам. Моят баща“ — но само гола стомана. Прибра го в ножницата. „Онова беше нещо друго. Или имаше друг меч.“
— Името ми е — проговори той след малко — Ранд ал-Тор. — Още памет се заблъска в главата му като оловна топка и той простена. — Тъмния — прошепна той на себе си. — Тъмния е мъртъв. — Не беше нужна повече предпазливост. — Шайтан е мъртъв; — Светът около него сякаш залитна. Той се разтресе в беззвучен смях и от очите му потекоха сълзи. — Шайтан е мъртъв! — Той се разсмя към небето. Нови спомени. — Егвийн! — Това име значеше много.
С мъка се изправи, олюля се като върба под буен вятър и се повлече покрай изпепелените останки на Агинор, без дори да поглежда към тях. „Вече няма значение.“ Смъкна се по склона, затътри се, затича. „Егвийн.“ Листа и цветя хвърчаха около него, докато се носеше слепешката надолу. „Трябва да я намеря. Коя е тя?“
Стигна поляната, вече наполовина изпълнена от могъщия дъб, израсъл върху гроба на Зеления човек. Тук беше и бялата каменна арка, белязана с древния символ на Айез Седай, и почернялата зейнала яма, в която огънят и вятърът се бяха опитали да впримчат Агинор и се бяха провалили.
— Егвийн! Егвийн! — Една красива девойка вдигна големите си очи и го погледна: беше коленичила под прострелите се нашироко клони, с цветове и кафяви дъбови листа в косата си. Беше стройна и млада, и уплашена. „Да, точно това е тя. Разбира се.“ — Егвийн, благодаря на Светлината, че си добре.
С нея имаше още две жени — едната с унесени очи и дълга плитка, все още украсена с утринни звездици. Другата лежеше на земята — богатата й дреха беше разкъсана и на места обгорена, лицето й беше пребледняло, но очите й бяха отворени. „Моарейн. Да, Айез Седай. И Премъдрата, Нинив.“ И трите жени го гледаха, немигащи и напрегнати.
— Наистина си добре, нали, Егвийн? — Сега вече можеше да ходи, без да се препъва — това, че отново я вижда, го караше да се чувства все едно че танцува въпреки всички отоци — но все пак се почувства добре, когато се срина и седна до тях.
— Дори не го видях повече, след като ме бутна… — Очите й го изгледаха с тревога. — А ти, Ранд?
— Нищо ми няма. — Той се разсмя. Докосна бузата й и му се стори, че тя се отдръпва. — Само малко почивка и ще съм като нов. Нинив? Моарейн Седай? — Имената имаха някакъв нов вкус в устата му.
Очите на Премъдрата бяха състарени, древни върху младото й лице, но тя поклати глава.
— Малко натъртена — отвърна тя, без да отмества поглед от него. — Моарейн е единствената… единствената от нас, която наистина е пострадала.
— Пострада повече гордостта ми, отколкото нещо друго — обади се раздразнено Айез Седай и придърпа пелерината си като одеяло. Имаше вид на дълго боледувала или крайно изтощена от усилие. Но въпреки тъмните кръгове очите й гледаха остро и властно. — Агинор се изненада и разгневи, че успях да го задържа толкова дълго, но за щастие не му остана много време за мен. Сама съм изненадана, че успях да го задържа толкова дълго. В Приказния век той е притежавал почти толкова мощ, колкото Родоубиеца и Ишамаел.
— Тъмния и Отстъпниците — почна Егвийн с плах, неуверен глас — са оковани в Шайол Гул, оковани от Създателя… — Тя спря и потръпна.
— Агинор и Балтамел, изглежда, са били взидани близо до повърхността. — Гласът на Моарейн прозвуча така, сякаш според нея това обясняваше всичко, и тя продължи нетърпеливо: — Да сме благодарни, че не са се освободили повече от Отстъпниците.
— Всичко това е без значение — каза Ранд. — Агинор и Балтамел са мъртви, както и Шай…
— Тъмния — прекъсна го Айез Седай. Болна или не, гласът й беше все така твърд и очите й — властни. — Най-добре ще е да продължаваме да го наричаме Тъмния. Или поне Баал-замон.
Той сви рамене.
— Както искаш. Но той е мъртъв. Тъмния е мъртъв. Аз го убих. Изгорих го с… — И тогава останалата част от спомена нахлу в него и той зяпна от изненада. „Единствената сила. Аз овладях Единствената сила. Никой мъж не може…“ Той облиза внезапно пресъхналите си устни. Порив на вятъра завихри паднали листа около тях, но той не беше по-студен от собственото му сърце. Те го гледаха, и трите. Наблюдаваха го, без да мигат. Той протегна ръка към Егвийн и този път отдръпването й не беше плод на въображението му. — Егвийн?