— Само на Лан — отвърна меко Моарейн. — Той трябва да знае. И съшо на Нинив и Егвийн, заради онова, което те са и ще станат. Другите все още не е необходимо да знаят.
— Защо не? — В гърлото му бе заседнала буца. — Ще искате да ме опитомите, нали? Нали това е, което правят Айез Седай с мъжете, владеещи Силата? Променят ги така, че да не могат? Правят ги безопасни? Том каза, че веднъж опитомени, мъжете умират, не им се живее повече. Защо не споменаваш, че ще ме заведеш в Тар Валон да ме опитомите?
— Ти си тавирен — отвърна Моарейн. — Може би Шарката все още не е свършила с теб.
Ранд изправи гръб.
— В сънищата Баал-замон каза, че Тар Валон и Амирлинският трон ще се опитат да ме използват. Той спомена имена, и сега си ги спомням всичките. Раолин Прокобник. И Гуаир Амалазан. Юриан Каменолък. Давиан. Логаин. — Последното име му беше най-трудно да спомене. Нинив пребледня, а Егвийн ахна плахо, но той продължи сърдито: — Всеки от тях е Лъжедракон. Не се опитвай да го отричаш. Е, аз няма да позволя да бъда използван. Не съм сечиво, което можете да изхвърлите на бунището, след като се износи.
— Едно сечиво, направено с определена цел, не се унизява, когато се използва за тази цел. — Гласът на Моарейн беше не по-малко рязък от неговия. — Но един мъж, който вярва на Бащата на лъжите, унизява себе си. Казваш, че няма да бъдеш използван, а позволи на Тъмния да предопредели пътя ти като хрътка, хукнала да гони заек по волята на господаря си.
Той стисна юмруци и извърна глава. Това твърде много приличаше на думите на Баал-замон.
— Не съм ничия хрътка. Чуваш ли? Ничия!
Лоиал се показа под арката и Ранд се изправи, поглеждайки към Моарейн.
— Те няма да научат — каза Айез Седай. — Докато Шарката не го поиска.
После приятелите му се приближиха. Водеше ги Лан, който изглеждаше твърд както винаги, но все пак малко поизтощен. Нинив беше превързала главата му. Зад него Лоиал носеше голяма златна ракла, изкусно изработена и нашарена със сребро. Никой освен Огиер не би могъл да я повдигне без чужда помощ. Перин беше увил около ръцете си голямо парче сгънат на две бял плат, а Мат носеше в ръце нещо, което приличаше на късчета от счупен глинен съд.
— Значи все пак си жив — засмя се Мат. Лицето му помръкна и той кимна към Моарейн. — Тя не ни позволи да те потърсим. Каза, че трябвало да проверим какво е криело Окото. Аз щях да избягам, но Нинив и Егвийн пазеха с нея и не ме пуснаха.
— Е, нали все пак си тук — каза Перин. — И като те гледам, не си чак толкова пострадал. — Сега очите му не светеха, но ирисите му бяха съвсем жълти. — Това сега е най-важното. Ти си тук и вече сме свършили онова, за което дойдохме, каквото и да беше то. Моарейн Седай каза, че сме го свършили и че вече можем да си ходим. Вкъщи, Ранд. Светлината да ме изгори — ако знаеш само колко искам да се прибера вкъщи.
— Радвам се, че те виждам жив, овчарю — каза мрачно Лан. Виждам, че си се лепнал за меча си. Може би вече ще ти остане време да те понауча как се използва. — Ранд изпита неочакван изблик на привързаност към Стражника: Лан знаеше, но поне външно не го показваше, все едно че нищо не беше се променило. Помисли си, че може би за Лан отвътре наистина нищо не беше се променило.
— Трябва да ви кажа — обади се Лоиал, след като постави тежкия златен сандък на земята, — че пътуването с тавирен се оказа дори по-интересно, отколкото очаквах. — Ушите му енергично се размърдаха. — Ако стане още по-интересно, ще се върна незабавно в стеддинг Шангтай и ще направя пълно самопризнание пред старея Хаман и никога повече няма да се откъсна от книгите. — Изведнъж Огиер се ухили и усмивката разполови лицето му. — Радвам се да те видя, Ранд ал-Тор. Стражникът е единственият от тези тримата, който разбира нещо от книги, а и той не обича да говори. Какво стана с теб? Ние изтичахме и се изпокрихме из горите, докато Моарейн Седай не изпрати Лан да ни намери, но не ни разреши да потърсим теб. Защо те нямаше толкова дълго, Ранд?
— Аз тичах и тичах — отвърна му той бавно — и най-накрая взех че паднах на един хълм и си ударих главата в камъните. — Това трябваше да обясни отоците. Погледна към Айез Седай, Нинив и Егвийн, но лицата им останаха невъзмутими. — Когато се съвзех, разбрах, че съм се загубил, и най-накрая се добрах дотук. Мисля, че Агинор е мъртъв, изгорял е. Намерих някаква пепел и парчета от плаща му.
Лъжите звучаха кухо в собствените му уши. Не можеше да разбере защо те не се засмиват и не настояват да им каже истината, но приятелите му закимаха, приемайки обясненията му, и ахкаха състрадателно, след което се струпаха край Айез Седай да й покажат находките си.