— Какво е това? — попита той.
Моарейн замислено му отвърна:
— Знамето на Повелителя на Утрото, когато водил силите на Светлината срещу Сянката. Знамето на Луз Терин Теламон. Знамето на Дракона.
Лоиал за малко да изтърве единия край.
— Да ме изгори дано! — плахо възкликна Мат.
— Ще вземем тези неща с нас — каза Моарейн. — Те не са били поставени тук случайно и аз трябва да науча повече. — Пръстите й погалиха кесията, в която беше прибрала счупените късове. — Вече е твърде късно да тръгваме. Ще си починем, ще се нахраним, но утре ще тръгнем рано. Погибелта е навсякъде наоколо, не е като покрай Границата, и е силна. Без Зеления човек това място няма да се задържи дълго. Сложете ме да легна — каза тя на Нинив и Егвийн. — Трябва да си почина.
Ранд едва сега забеляза онова, което вече беше видял, но не му беше обърнал внимание. Мъртви кафяви листа се сипеха от големия дъб. Сухи листа, шумящи по земята, кафяво, смесено с многобройни венчелистчета, изпадали от хиляди цветя. Зеления човек беше удържал напора на Погибелта, но тя вече убиваше онова, което той беше създал.
— Свърши, нали? — попита той Моарейн. — Свърши се.
Айез Седай извърна глава към него на възглавничката си от две пелерини. Очите й бяха дълбоки като Окото на света.
— Свършихме това, за което дойдохме. Оттук насетне ти можеш да живееш своя живот така, както Шарката го вплете. Нахрани се и поспи, Ранд ал-Тор. Спи и сънувай родния дом.
Глава 53
Колелото се завърта
Призори вече имаше белези от опустошения. Земята беше застлана дебело с окапали листа. Цветята си бяха отишли, с изключение на съвсем малко в края на полянката. Малко неща можеха да растат в почвата под дъба, но около центъра на дебелия му ствол, над гроба на Зеления човек се бе оформила тънка окръжност от цветя и трева. Самият дъб беше задържал едва половината от листата си и това беше повече, отколкото на всяко друго дърво, като че някакъв остатък от Зеления човек в него все още се бореше да ги удържи. Прохладният ветрец беше изчезнал, заменен от нарастваща лепкава жега. Пеперудите ги нямаше, птиците бяха замлъкнали. Групата, готвеща се за заминаване, се беше умълчала.
Ранд се качи на седлото на дорестия с усещане за загуба. „Не трябваше да е така. Кръв и пепел, нали победихме!“
— Дано да си е намерил друго място — промълви Егвийн, докато се качваше на Бела.
Носилката, направена от Лан за Моарейн, бе вързана между рунтавата кобила и Алдийб; Нинив щеше да язди от другата страна и да държи поводите на бялата кобила. Премъдрата свеждаше очи всеки път, щом срещнеше погледа на Лан, избягвайки втренчените му очи. Стражникът я поглеждаше всеки път, когато тя извръщаше очи, но не й говореше. Никой не попита кого има предвид Егвийн.
— Не е справедливо — каза Лоиал, загледан в дъба. Той беше единственият, който все още не беше яхнал коня си. — Не е справедливо Дървесният брат да бъде поразен от Погибелта. — Той подаде юздите на коня си на Ранд. — Не е редно.
Лан отвори уста, когато великанът пристъпи до огромния дъб, но Моарейн, излегната на носилката, вдигна немощно ръка и Стражникът не каза нищо.
Лоиал коленичи под дъба, затвори очи и протегна ръце. После вдигна лице към небето и туфите в ушите му щръкнаха. И запя.
Ранд трудно можеше да определи дали песента има думи, или е само мелодия. С този боботещ глас сякаш беше запяла самата земя, но въпреки това той беше сигурен, че отново чу птичите трели, леката въздишка на пролетния ветрец и пърхането на пеперудите. Унесен в песента, той си помисли, че е продължила едва няколко минути, но когато Лоиал свали ръце и отвори очи, слънцето вече се беше вдигнало над хоризонта. Листата, които все още стояха по дъба, изглеждаха вече по-зелени и по-здраво крепящи се по клоните, отколкото преди. Цветенцата, които обкръжаваха дървото, се бяха изправили, утринните звездици изглеждаха бели и росни, любовничетата грееха алени.
Лоиал се надигна, отри потта от широкото си лице и пое юздите от ръката на Ранд. Клепачите му клюмнаха свенливо, като че ли се бе притеснил да не помислят, че е искал да се изтъкне.
— Никога досега не съм пял толкова усилно. Нямаше да го направя, ако тук не бе останало нещо от Дървесния брат. Моите Дървесни песни не са толкова силни като неговите. — Когато седна на седлото си, изгледа със задоволство дъба и цветенцата наоколо. — Поне това малко място няма да потъне в Погибелта. Погибелта няма да посегне на Дървесния брат.