Откъм задната стая отекнаха груби, дрезгави гласове на същия странен език. Нещо тежко тупна на земята зад него. Предположи, че някой се е хвърлил през прозореца към него, вместо да излезе обратно през вратата, но не се обърна да провери дали е познал. Като лисица, подгонена от кучета, се понесе сред бледите лунни петна, уж че тича към гората, после изведнъж се хвърли по корем и се изтъркули към обора и неговите дебели сенки. Нещо се стовари върху раменете му и той замахна назад да го отблъсне, без да знае дали нещото се опитва да го нападне, или да избяга, докато не проумя, че се е блъснал в подпряната до стената дръжка за мотика, която Трам наскоро беше издялал.
„Идиот!“ За миг остана легнал на място и се опита да си поеме дъх. „Глупав идиот, като някой от Коплинови.“ Най-после пропълзя покрай задната стена на обора, влачейки със себе си дръжката на мотиката. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо. Предпазливо надникна иззад ъгъла към двора и къщата.
От съществото, което беше скочило след него, нямаше и следа. Можеше да е навсякъде. Сигурно го дебнеше. Можеше всеки момент да скочи върху него.
Вляво от него, откъм кошарата, се чу изплашеното блеене на овцете. Стадото се беше скупчило на входа и се опитваше да се измъкне на свобода. Зад осветените предни прозорци на къщата се мяркаха сенчести силуети, ехтеше дрънчене на стомана в стомана. Изведнъж един от прозорците избухна във взрив от счупено стъкло и трески и Трам скочи през него, стиснал меча в ръката си. Но вместо да се затича към гората, хукна към задната част на къщата, без да обръща внимание на чудовищните твари, които се изнизаха след него през прозорците и предната врата.
Ранд зяпна недоумяващо. Защо баща му не се опитваше да избяга? После осъзна. За последен път Трам беше чул гласа му откъм задната страна на къщата.
— Татко! — извика той. — Аз съм тук!
Трам се извърна в движение, но не побягна към Ранд, а косо, по-далече от него.
— Бягай, момко! — извика той през рамо. — Скрий се! — Дузина туловища се втурнаха след него. От дрезгавите им викове и животинския вой въздухът се разтрепера.
Ранд отново се отдръпна в сенките на обора. Тук не можеха да го забележат от къщата, ако някой все още беше останал вътре. Беше в безопасност — поне засега. Но не и Трам. Трам, който се опитваше да привлече вниманието на тварите към себе си. Ръцете на Ранд здраво стиснаха дръжката на мотиката. Дръжка на мотика! Да се изправи срещу някое от тези същества с тази дръжка, щеше да е все едно да си играе на бой с дървени тояжки с Перин. Но не можеше да остави Трам самичък.
„Ако стъпвам все едно че преследвам заек — помисли той, — няма нито да ме чуят, нито да ме видят.“ Зловещите им крясъци отново отекнаха в тъмнината и той преглътна. „Като глутница изгладнели вълци.“ Безшумно се отдръпна от обора и тръгна към гората, стиснал дръжката толкова здраво, че чак ръцете го заболяха.
В първия миг, когато се оказа сред дърветата, малко се поуспокои. Дърветата го прикриваха от странните същества, които бяха нападнали фермата. Но когато започна да се провира по-навътре в леса, сенките, хвърляни от луната, се раздвижиха и започна да му се струва, че горският мрак наоколо също променя очертанията си и се раздвижва. Дървесата се извисяваха зловещо над него. Клоните им се пресягаха да го сграбчат. Дали наистина бяха само дървета и клони? Стори му се, че почти дочува ръмжащия им кикот, спотайван в гърлата им, докато го дебнеха и очакваха сам да им влезе в лапите. Воят на преследвачите на Трам вече не изпълваше нощта, но в настъпилата тишина Ранд потръпваше при всеки порив на вятъра, блъскащ клон върху клон. Сниши се, още и още, и запристъпва все по-бавно. Не смееше дори да диша, за да не го чуят.
Изведнъж нечия ръка стисна устата му отзад и желязна прегръдка го стегна през кръста. Той панически посегна назад, мъчейки се да хване нападателя си.
— Няма нужда да ми чупиш врата, момко — чу се дрезгавият шепот на баща му.
Обля го вълна на облекчение, мускулите му омекнаха. Баща му го пусна и каза тихо:
— Нямаше да го направя, ако си бях помислил колко си пораснал за последните няколко години. — Очите му непрекъснато шареха, зорко следейки обгръщащия ги мрак. — Но трябваше да съм сигурен, че няма да извикаш. Някои тролоци имат слух като кучета. Ако не и по-добър.
— Но тролоците са само… — Ранд внезапно млъкна. Не бяха само приказка. Не и след тази нощ. Ако питаха него, тези твари си бяха истински тролоци. — Сигурен ли си? — прошепна той. — Искам да кажа… за тролоците?