Присви очи и се взря към постройките на фермата. Оборът и кошарата смътно се очертаваха под бледата луна. Но от предните прозорци на къщата се изливаше светлина, както и през отворената врата. „Дали тролоците се спотайват там и ме чакат?“
Той подскочи, стреснат от внезапния писък на сова, после пое дъх. Така нямаше да я докара доникъде. Легна по корем и запълзя, държейки неловко меча пред себе си. През целия път до задната част на кошарата изобщо не вдигаше глава и брадичката му се ровеше в земята.
Облегна се на каменния зид и се ослуша. Никакъв звук не нарушаваше нощната тишина. Внимателно се надигна и погледна. Из двора не се движеше нищо. Не се забелязваха никакви сенки през светлите прозорци на къщата, нито на прага. „Първо Бела и каруцата, или одеялата и другите неща?“ Светлината му подсказа решението. Оборът беше тъмен. Вътре можеше да го чака какво ли не и нямаше как да го забележи, преди да е станало прекалено късно. А иначе поне можеше да види какво има вътре в къщата.
Понечи отново да се сниши и изведнъж замръзна. Не се чуваше никакъв звук. Повечето овце може и да се бяха успокоили вече и да бяха потънали отново в сън, макар да не беше никак вероятно, но винаги по няколко от тях оставаха будни, дори и посред нощ, проблейваха, бутаха се в стените и шумяха. Едва сега очите му смътно различиха купищата овци, нападали по земята. Една от тях лежеше съвсем до него.
Пръстите му докоснаха рунтавата вълна, после напипаха влага. Овцата не помръдна. Той неволно изпъшка и се дръпна. „Убиват за удоволствие.“ Треперещ, той отри окървавената си ръка в пръстта.
Опита се да се убеди, че тролоците са приключили клането и са си отишли. Повтаряйки си това запълзя през двора, стараейки се да не се надига, като в същото време се мъчеше да оглежда всичко наоколо. Никога досега не беше му хрумвало, че ще му се случи да завиди на земния червей.
Пред самата къща легна плътно до стената, под един от счупените прозорци, и се заслуша. Тъпото туптене на кръвта в ушите му беше най-силният звук, който долавяше. Бавно се надигна и надникна вътре.
Гърнето с гозбата беше обърнато и разсипано в огнището. По пода се стелеха изпосечени и натрошени парчета дърво. Нито един от мебелите не беше останал здрав. Дори масата беше килната на една страна и два от краката й стърчаха прерязани наполовина. Всички чекмеджета бяха измъкнати и строшени. Всеки бюфет и килер беше отворен, някои от вратите висяха само на една панта. Всичко бе разхвърляно по пода, върху разнебитените мебели, и всичко беше покрито с белезникав прах — брашното и солта, ако можеше да се съди по съдраните чували, струпани край огнището. Четири сгърчени туловища бяха струпани на камара в единия край на стаята. Тролоци.
Ранд разпозна първия по овнешките рога. Въпреки различията им, другите бяха все като него — отблъскваща гмеж от човешки лица, изопачени от зурли, рога, пера и козина. Ръцете им, почти човешки, ги правеха да изглеждат още по-зловещи. Двама от убитите бяха с ботуши. На краката на другите видя копита. Гледаше, без да мига, докато очите не го заболяха. Никой от тролоците не помръдваше. Трябваше да са мъртви. А Трам го чакаше.
Изтича вътре през отворената врата и се задави от вонята. Обор, непочистван с месеци от изпражненията, беше първото, което му хрумна и което само донякъде можеше да се сравни с ужасната смрад в стаята. Мръсни петна загрозяваха стените. Мъчейки се да диша през устата, той бързо си запробива път през бъркотията по пода. В един от бюфетите намери кожен мях за вода.
Стържещ звук зад гърба му го вледени до мозъка на костите. Ранд рязко се извъртя и за малко да се удари в преобърнатата маса.
Един от тролоците се изправяше. Вълчата му муцуна се беше озъбила под хлътналите очи. Плоски, безчувствени очи, някак прекалено човешки. Косматите му щръкнали уши помръдваха. Чудовището стъпи с острите си кози копита върху тялото на един от мъртвите си себеподобни. Същата черна ризница, с каквито бяха навлечени и останалите, се спускаше върху кожените му гамаши, в едната му ръка проблясваше огромен, извит като коса меч.
Съществото измърмори нещо, гърлено и остро, след което проговори по-разбираемо:
— Други заминава. Нарг остава. Нарг умно.
Думите му бяха изопачени и трудно разбираеми, излизаха от уста, която изобщо не беше предназначена за човешки говор. Тонът му, изглежда, целеше да го успокои, помисли си Ранд, но не можеше да откъсне поглед от жълтеникавите му зъби, дълги и остри, които проблясваха при всяка дума.