Последното, което изрови от руините по пода, преди да напусне къщата, беше фенер. Вътре все още имаше лой. Запали го с една от свещите и притвори кепенците на прозорците — отчасти заради вятъра, но най-вече за да не привличат вниманието — след което забърза навън, с фенера в едната ръка и меча в другата. Не беше сигурен какво ще завари в обора. Това, което беше видял вече в кошарата, никак не го обнадеждаваше. Но каруцата му трябваше, за да откара Трам в Емондово поле, а за каруцата му трябваше Бела.
Вратите на обора бяха зейнали и едната поскърцваше, люшкана на пантите си от вятъра. Бела и кравата ги нямаше. Ранд бързо отиде зад обора. Каруцата беше полегнала настрана, половината спици на колелата бяха строшени, единият ок също.
Отчаянието, което досега беше сдържал, го изпълни. Не беше сигурен, че ще успее да домъкне баща си до селото, дори Трам да склонеше да го носят. Болката от това можеше да убие Трам побързо дори от треската. И все пак това беше единствената останала възможност. Тук беше направил всичко, което беше по силите му. Но преди да се обърне и да тръгне към леса, очите му се спряха на прекършения прът на каруцата и той се сети какво може да направи.
Припряно започна да сече с меча втория ок. Със задоволство забеляза, че от дървото захвърчаха трески, и продължи да сече толкова бързо, колкото щеше да го направи със секира.
След като отсеченият ок падна на земята, той изумен погледна острието на меча. И най-наточената секира щеше да се изтъпи при такава сеч в толкова здраво дърво, но острието на меча продължаваше да блести дори ненащърбено. Той го докосна с пръст и охна. Мечът продължаваше да е остър като бръснач.
Но нямаше време за чудене. Духна фенера — нямаше защо на всичко отгоре да подпалва и обора, — вдигна двата пръта и затича да прибере нещата, които беше струпал на входа.
Товарът не беше много тежък, но беше обемист и му беше трудно да бърза, особено с прътовете, които се извъртаха, измъкваха се и току се забиваха в изораното поле. А когато стигна гората, стана още по-трудно, понеже се запречваха между дърветата.
Трам лежеше, където го беше оставил.
— Ти ли си, момчето ми? — изпъшка той. — Тревожех се за теб. Веселите сънища свършиха. Останаха кошмарите. — Мърморейки тихо, той отново се унесе в дрямка.
— Не бой се — отвърна му Ранд и загърна баща си със сетрето и наметалото му. — Сега ще те закарам при Нинив колкото може побързо. — Продължавайки да говори, по-скоро на себе си, за да си вдъхне малко сили и увереност, той смъкна кървавата си риза и се преоблече с чистата. Това го накара да се почувства все едно че се е изкъпал. — Скоро ще сме в селото, на безопасно, и Премъдрата ще оправи всичко. Ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се оправи.
Глава 6
Западният лес
На смътната лунна светлина Ранд не можеше да вижда добре, но раната на Трам изглеждаше съвсем плитък прорез по дължината на ребрата. Беше виждал баща си и с по-дълбоки рани, при което дори не беше намирал за необходимо да спре работата си, освен колкото да ги промие. Припряно опипа Трам от глава до пети, за да разбере дали е получил някакво наистина лошо нараняване, което да обясни треската. Но единственото, което намери, беше това порязване.
Колкото и да беше малка, тази единствена рана все пак изглеждаше доста зле. Плътта около нея пареше. Беше дори по-гореща от останалата част на тялото му, а цялото тяло на баща му гореше толкова силно, че Ранд стисна зъби. Такава пареща треска можеше направо да го убие. Той намокри парче от разкъсания чаршаф с вода от меха и го постави на челото на Трам.
Стараеше се да пипа леко, но тихото бълнуване на Трам се прекъсваше от сподавени стонове. Разбира се, тролоците щяха да си отидат, след като не намерят Трам и него, когато се върнат в къщата. Помъчи се сам да се убеди в това, но безумният погром в къщата, цялото му безсмислие не оставяше много място за подобна убеденост. Да повярва, че ще се откажат да избият всеки и всичко по пътя си, беше опасно — това означаваше да разчита глупаво на слепия си късмет, нещо, което не можеше да си позволи.
„Тролоци! Същества, излезли от приказките на веселчун и нахлули през вратата. И Чезнещ. Светлината да ме освети, Чезнещ!“
Изведнъж осъзна, че държи двата края на незавързаната превръзка с вдървени ръце. „Като замръзнал от ужас заек, забелязал сянката на ястреба“ — укори се младежът. Поклати ядно глава и привърши с превързването.